Президентът на републиката, от който се очаква да бъде обединител на нацията и да внимава за баланса между властите, поиска и получи 1 млн. лв. извънредна субсидия от правителството. Направи го без никакво притеснение, че трябва да се моли на изпълнителната власт за подмяна на бюджет, гласуван от законодателя. Направи го без никакво любопитство чии средства ще бъдат отрязани за сметка на увеличението, защото сумата се отпуска за сметка на преструктуриране на други разходи по централния бюджет. Поиска и получи парите със същата лекота, с която се приема потупване по рамото от по-едър премиер.
Президентската институция със сигурност ще си намери извинение за грозната идея да иска извънредна субсидия 6 месеца след началото на мандата, насред криза. Ще се изтъкват важните представителните функции на президента, ще има аргументи срещу сиромахомилските очаквания за ниски разходи и други все тъй значими неща, сведени до обществото постфактум. Но надали ще се намери някой да каже "Добре, че Дянков даде". В парламентарната ни демократична държава огромна част от решенията как да се харчат публичните финанси се свеждат до неговото и на премиера "да".
До подаяние с парите на данъкоплатеца нейсе опря и президентът, пререждайки незнаен брой чакащи молители пред финансовото министерство.
Абсурдното "Дянков дава/не дава" се чува толкова често в публичния дебат, че почти се е нормализирало. Дянков не дава пари за цифровизация, не дава пари за връщането на роми, берачи на боровинки от Швеция, но дава на президента, не дава за БАН... Зад тези "дава/не дава" може и да има аргументи, вероятно част от тях и убедителни, но никой не припира да убеждава много-много обществото. Прекомерната власт на финансовия министър даже изглежда за предпочитане на фона на летаргични министри и парламент, свел себе си до казарма извън случаите, в които се изживява като акционерно дружество. Това "за предпочитане" бавно, но неотклонно подрива основите на демократичния ред.
Показателни за това са първите реакции към изготвения от финансовото министерство проектозакон за публичните финанси. Проектът не просто не стеснява, а разширява възможностите пред финансовия министър и кабинета да заобикалят парламента и да си спестяват публичността по темата финанси. Тези въпроси обаче се разпадат в липсата на големи очаквания към закона поначало и тоталното недоверие към засегнатите от законопроекта институции. С това разговорът приключва, преди да е започнал.
Ето как.
Появата на качествени законопроекти в рамките на този мандат изглежда кауза пердута и очакванията още на старта клонят към нулата. Така задоволството от наличието на поне една прилична глава в новия законопроект за публичните финанси - главата с новите фискални правила за дефицита, изглежда напълно достатъчно. Законопроектът не си поставя амбиция реално да отговори на тежките системни проблеми около публичните финанси - формални програмни бюджети с неизмерими цели, безчет корекции на предварително обявените бюджети, слаб контрол върху изпълнението или казано с други думи - наливането на стотици милиони в дейности с неясен резултат. Нищо от това няма да се промени, а възможността за коригирането на тъмно на едни или други разходи и непрозрачното отпускане на временни безлихвени заеми при възникнали дупки се бетонира зад чудното алиби "гъвкавост на разходите". В проекта все пак липсват чисти безумия, които биха могли да възникнат при по-амбициозен текст. Така липсата на амбиция от недостатък се оказва преимущество.
Законопроектът прави опасни отстъпления по линия на независими власти.
Самостоятелният бюджет на Сметната палата - институцията, която по конституция контролира парите на данъкоплатците, се премахва. От проекта отпадат и категоричните текстове за ненамеса на изпълнителната власт в бюджета на съдебната. На фона на тежките грехове на двете институции тези отстъпления едва ли не излизат заслужени. В този ред на мисли самостоятелният бюджет на Сметната палата се представя като формалност, а обезличаването на институцията - като установен и непоклатим факт. За независимостта на съдебната власт няма какво да се говори - това отдавна е оксиморон. На фона на постоянни скандали около бонусите, кадрови кадрили и други грозотии всякакъв разговор за независим бюджет звучи като нонсенс, екзотика. Със сходни аргументи от реалността се омаловажават и други принципни отстъпления в закона като загубата на глас на сдружението на общините например по начина на съставяне на общинските бюджети (защо да имат права, като постоянно чакат на държавни субсидии и се страхуват да провеждат финансова политика).
Този път на аргументация не води наникъде, но отчаянието лесно води до него. Как да говорим за независими институции, когато имената им звучат като подигравка, опровержение? Как да очакваме от президента да контролира законодателя, когато се възползва от порочните практики в законите или директно заобикаля Народното събрание? Как да вярваме в стремежа към прозрачност, когато ключов закон се пуска за псевдообществено обсъждане с липсваща цяла глава насред отпуските? Много как и потъващ между тях смисъл. Но никой не е обещавал демокрацията да е лесна.
Segabg.com
