Нищетата на съвременното изкуство се основава на предпоставката, че в днешно време изкуството изживява дълбока криза на ценностите и критериите.
Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена изобщо във всеки културен институт или форум, представящ произведения на съвременни автори.
Ставаме свидетели на безформени, лишени от идея и съдържание продукти, които са осакатени от отсъствието на дух. Обратнопропорционална на техните достойнства е широката им реклама, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско" изкуство.
Какво всъщност е изкуство?
Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна. Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство?
Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка - скулптор; всеки, който може да пише - писател; всеки, който тича по сцената - актьор; всеки, който умее да нотира - композитор; всеки, който е в състояние да римува - поет?
Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.
Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект обективизира своят естетически усет и отношение към света. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност.
И все пак?
Защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)?
Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия получават усещането за празнота, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии?
Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност и откровена посредственост, стойността им се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?
За хората и техните възможности
Всички хора имат вродени способности, които могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание.
Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения.
Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят).
Пасивно консуматорство
Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.
Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция.
Изгода от подобен естетически дефицит имат две категории хора
Това са фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство").
Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си.
Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.
Изкуството е мъртво
Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от ... нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост.
По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.
В художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia.org/wiki/Fountain_(Duchamp), ) статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.bg/article?id=276047), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/old/litforum/123/atelie.htm) - това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт.
Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.
*Хиатус (археол.) - слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.
Къде мога да цъкна плюсче на статията Писна ми от намацани петна по платно - "живопис" (кое му е живото, акто изглежда като размазан бръмбар?), пред което превзети парвенюта кимат възхитени, без дори да зная накъде се гледа, камо ли какво символизира. Иначе от представените като кич произведения на изкуството имаше и някои готини. Примерно консервираните лайна си бяха откровена самоирония, тоест авторът е постигнал целта си. Доста е сложно да се прецени кое е изкуство, защото и дефиницията на понятието не е никак ясна. Доста субективни са възприятията ни и не е хубаво да налагем мнението си над другите, но действително напоследък цари някаква мания по безсмислени опити да си оригинален.
Аз пък ще ви кажа нещо друго. Имайте предвид все пак, че съвременността е пълна и широка, докато миналото е винаги смачкано. Един наблюдател с един повърхностен поглед би казал, че съвременната архитектура е сива и постна и е много далече от архитектурата на барока /примерно/. Да но този наблюдател не осъзнава, че от съвременната архитектура вижда всичко, докато от от бароковата вижда само оцелялото най-добро. Разбира се, че човешката култура има времена на подем и спадове, но все пак трябва и да си даваме сметка, че за хората след 500 години, днешното изобразително изкуство и времето на Дали и Пикасо, ще е един и същи миг. Ние имаме от дадени исторически периоди една шепа творби, в които хората са видели нищо за което си заслужава да ги пазиш като очите си, а искаме днес да има хиляди като тях. Няма как да стане. Едва ли има време в историята в което съвременниците да не са се тюхкали, че живеят във време на упадък. Във времето на френският импресионизъм, също е имало стотици творци на "креватна живопис" / тези пейзажчета на таблите на креватите - сигурно баба ви има такива/
Всъщност в България всякакъв вид изкуство звучи и изглежда толкова назадничаво, че чак архаично. И НЕ, не е vintage!
В България особено силно се наблюдава подмяната на истинско със самопровъзгласило се за такова изкуство. Като цяло историята на българското изкуство от 19 век до сега е в по-голямата си част подражание, а не нещо оригинално. Естествено, че има изключения. Но те по скоро потвърждават общата картина. Липсата и на качествена критика допълнително позволява на аматьори, самозванци и дилетанти да се самообявяват за гениални и свърх модерни. Пък и чалгализираното общество, когато реши да се отърси от първичната си простащина, сграбчва всеки самодеец, който се е обявил за новия Рембранд.
Цялата работа според мен идва от фундаменталната погрешност на идеята, че "пазарът" е институцията /именно институцията, тъй като той се институционализира/, която може и трябва да определи стойността на всичко /а също и че въобще може да съществува някакъв универсален измерител на стойност/. Това си е вид демагогия и като всяка демагогия се насажда с ентусиазъм, упоритост и безкритичност /освен разбира се от страна на хората, които знаят точно защо насаждат тази демагогия/.