Нова пиеса, озаглавена World Factory, приканва зрителите да управляват фабрика за дрехи в Китай. И дори създателите й са изненадани от поведението на хората.
Лостовете за действия на участниците са ограничени: те имат избор или да уволнят една трета от работниците, или да намалят заплатите им с една трета.
Пол Мейсън от The Guardian разказва:
След кратка среща на борда на директорите, намаляваме заплатите, уверяваме се, че работещите ще оцелеят и че с малко увещаване, те ще се върнат в нашата мизерна фабрика в Шенжен след двуседмична отпуска.
Това обаче е само началото.
В пиесата на Зои Свендсен "World Factory", публиката става част от представлението.
Шестнадесет отбора седят на маси във фабриката и играят внимателно конструирана игра, която изисква от вас да управлявате фабрика за дрехи в Китай.
Как да се справите с проблемните служители? Как да подведете купувачите, търсещи етични начини на производство? Какво да правите с постоянния проблем с клиентите, които не плащат?
Защото изборът може да е между само две алтернативи, но те рядко са поносими.
Това обаче, което шокира - и е изненадало и самите сценаристи на пиесата - е способността на напълно морални, либерални хипстъри от Южен Лондон да се превърнат в безмилостни капиталисти, когато седнат на масата за преговори.
Класическият проблем, поставен от играта, е такъв, пред който са изправени всички мениджъри: краткосрочни проблеми, обикновено свързани с финансовите потоци, срещу дългосрочното предизвикателство да се грижиш за служителите и клиентите си.
Въпреки факта, че системата за обръщения към служителите повтаря на английски и китайски, че "служителите са жизненоважният ви актив", събраните млади професионалисти редовно се налага да бъдат убеждавани да не третират служителите си като нищожества.
А тъй като театърът регистрира данните за всеки избор на всеки отбор, за всяко представление, сме сигурни, че това не е изолиран случай.
Обобщените диаграми показват, че всяка зрителска аудитория, всяка нощ, клони към парите за сметка на етиката.
Зои Свендсен коментира:
"Повечето хора, на които е даден избор да увеличат заплатите, след като са ги намалили - не са го сторили.
Има промяна в структурата на взимане на решения, но тя се задейства само ако хората се стремят към особено етичен отговор, но много малко хора стигат до него.
Това, което осъзнахме е, че не просто мотивът за печалба, но и благоразумието, нуждата да оцелееш на всяка цена, тласкат хората в играта да действат според по-капиталистически методи".
Накратко, много хора нямат представа какво реално означава да управляваш бизнес през XXI век.
Доставчиците - от източна Англия до Шанхай - ще се опитат да не спазят етичните ви кодекси; това не означава, че ангажиментите на повечето от тези гигантски фирми за придържане към добри търговски практики и устойчива екология, не са реални.
Да, парите са важни.
Но реалният бизнес претърпява загуби, навлиза в дългове и плаща на работниците, за да не правят нищо, с цел само да поддържа дългосрочните си отношения, които са жизненоважни в една глобализирана икономика.
Защо толкова много достойни хора, когато бъдат поставени в ролята на изпълнителни директори, се превръщат в същински тирани?
Част от отговора е: капитализмът ни подчинява на принципите на икономическата рационалност.
Той ни заставя да се възприемаме като генератори на парични потоци, центрове на печалба и на носещи изгода активи.
Тази идея обаче винаги е в конфликт с нещо друго, а именно с не-икономическите приоритети на хората, от стремежа им към хармония и красота и не на последно място - от нуждата да бъде запазвена околната среда.
Въпреки че World Factory е пиеса, която е замислена да ни покаже аналогиите между Манчестър през XIX век и Китай през XXI век, тя деликатно илюстрира и какво се е променило.
Реалните собственици на евтини китайски фабрики водят губеща борба срещу нещо много по-сложно от компютъра: срещу интелигентната машина, съставена от смартфоните на милиони работници-емигранти в обедната им почивка, които по цифров път се свързват с мрежите в родните си места и търсят по-добри заплати и условия другаде.
Собственикът на фабрика също така играе срещу клиенти с армия служители, проверяващи дали се спазват етични и законови критерии, които на свой ред редовно са тормозени от неправителствени организации, въоръжени със скрити камери".
Целта на тази система на регулации - отгоре надолу - е да попречи на отделните капиталисти да вземат краткосрочни решения, които унищожават човешки и природни ресурси - а това именно е унищожението, от което системата има нужда, за да функционира.
Капитализмът не означава само егоистични решения на милиони хора.
Той представлява тези решения, но пресяти през изключително важния филтър на регулациите. Той е, и както го разбират и теоретиците-социолози от края на XX век, форма на регулация, не само на производство.
Капитализмът обаче ни играе и жесток идеологически номер
Той изглежда като спонтанен организъм, за който правителството и регулациите (и желанието на китайските емигранти да посетят семействата си веднъж годишно) са само дразнители. На практика капитализмът се нуждае от държавата, за да създава и пресъздава системата си ежедневно.
Банките печелят пари, защото държавата им дава правото да го правят.
Защо държавата нахлува в домовете на дребни дилъри на дрога, но привиква изпълнителните директори на банките, чиито служители извършватг измами за много милиони, за строго смъмряне пред поднос скъпи сандвичи?
Отговор: защото във Великобритания поне, кампанията е под мотото на "ограничената отговорност", въведена от парламента през 1855 година, след тежка политическа борба.
Нашето увлечение по силите на пазара ни заслепява за факта, че капитализмът - като форма на съществуване - е набор от условия, създавани и поддържани от държавитe.
Сега той страда от стратегически проблеми: обременен с дългове, във време на недостатъчен растеж и ниска производителност, капитализмът не може да използва пълния потенциал на информационната и технологична революция, защото не може да измисли какво да направи с милионите хора, които ще изгубят работните си места.
Компютърът, който управлява системата от данни в пиесата на Свендсен, би могъл лесно да ръководи роботизирана фабрика за дрехи. В това същност се състои и парадоксът.
Но за да се извърши трета индустриална революция, трябва да се случи нещо, което никой собственик на фабрика не може да стори: да се дерегулира отново капитализма и да бъде превърнат му в нещо по-добро.
Може би пък следващата театрална игра за работата и експлоатацията би трябвало да имитира решенията на правителства, лобисти и съдии, а не на злополучните мениджъри?
