Колкото повече се свива бизнесът в България, толкова повече нараства броят на бизнесмените.
Милиони са вече българите, изкушени от възможностите на частното предприемачество. Всеки от тях е убеден, че бизнесът е в кръвта му и не е далеч денят, когато ще плува в море от пари, досущ като Чичо Скрудж.
За да не остане по-назад, Иван решава да отвори малък бизнес. Продава нивите на дядо си и стария голф на баща си и решава "да завърти парите".
Първата му работа е да си наеме офис. Но в офис сградите е много скъпо, затова Иван наема малка миризлива гарсониерка в краен квартал. В хола слага бюро и мека мебел за "гостите", а кухнята е предназначена за секретарката.
Секретарката Стефка е младо, полуграмотно момиче с приятна външност. Задачата е да прави кафета и да вдига телефона. Но засега телефонът не звъни, затова мисията й се ограничава в боравенето с кафемашината.
Иван слага гръмко име на фирмата си, за да респектира конкурентите. Кръщава я "Чолев интернешънъл трейд къмпани".
Следващата стъпка на Иван е да си направи ефектни визитки, на които под името му пише president. Но понеже няма на кого да ги раздава, на първо време ги връчва на роднините си с деловата фраза "Ку ти тряа нещо, обаждай са".
След като са положени основите на фирмата, Иван вика в офиса поп да освети новото предприятие. Не че е религиозен, ма е чувал, че така се прави.
Време е бизнесът да започне!
С вродения си нюх Иван усеща, че все още му е рано да се хвърли в големи сделки с петрол, затова се насочва към инвестиции с по-малък риск - купува от "Илиянци" триста китайски гребенчета по 3 стотинки и започва да ги предлага в търговската мрежа по 20 стотинки. На всеки, закупил над 50 бройки, обещава 4 процента отстъпка.
Всяко начало обаче е трудно. Пазарът не реагира възторжено на китайските гребенчета. След месец се оказва, че са продадени само девет гребенчета, а 23 са върнати, понеже са дефектни. Започва да изглежда, че предлагането е далеч по-голямо от търсенето.
Иван обаче не се отчайва. "Когато се продадат - тогава, нямаме бърза работа", и пренасочва инвестициите си към турски вълнени стелки. Този бизнес е далеч по-сложен, защото стелките са с различни размери и съответно - различна себестойност. Налага се да се правят сложни изчисления. Иван стои до късно в офиса и трака върху калкулатора - подарък от дядо му за абитуриентската вечер през 1998-а.
Стефка също стои в офиса до късно, щото не се знае - може па някой да звънне. Обаче никой не звъни.
Трудните първи стъпки в предприемачеството сближават Иван и Стефчето и те започват да консумират пламналата между тях страст върху меката мебел, предназначена за гости. Стефчето се влюбва в Иван и започва да му вика "зайо".
След месец се оказва, че и стелките няма да са големият удар, който ще осигури на Иван място в топ 10 на "Форбс". Хич не се харчат.
Ала съдбата обича смелите и им поднася неочаквани подаръци. В този тежък за бизнеса момент бащата на Иван му изпраща от село половин прасе и двеста литра домашно вино. Иван решава да се преориентира и да започне търговия с хранителни продукти.
Прасето е разфасовано и наблъскано във фризера, тубите с виното стоят на балкона на "офиса". Иван купува 50 празни шишета от един литър и везна, с която да отмерва месото, и пуска в интернет безплатна обява, че вече е играч на свинско-винения пазар. Инструктира Стефчето да обяснява на всеки, който позвъни, че продуктите са екологично чисти, и да им дава адреса на офиса.
Никой обаче не звъни. Виното започва да вкисва, а след една авария, оставила без ток целия квартал за 20 часа, месото придобива подозрителен лилаво-кафяв цвят и мирис на маршрутка.
В този момент обаче съдбата отново протяга ръка на Иван - умира баба му и му завещава малък апартамент в "Меден рудник". Иван решава, че това е знак да зареже дребната търговия и да влезе в големия бизнес с недвижими имоти. Ще го продаде, ще купи с парите два по-малки апартамента - един в Добрич и един в Търговище, после ще ги продаде и ще купи четири апартамента - в Монтана, Горна Оряховица, Хасково и Кюстендил. После ще продаде и тях и... ехе-хей!
Перфектен бизнесплан, който само за година ще го изстреля сред големите играчи и ще му донесе милиони.
Иван си купува костюм, за да прилича на истински риъл естейт брокер и започва да пътува всяка седмица до Бургас на огледи с клиенти.
Минават няколко месеца, но бленуваната сделка така и не се осъществява. Едни клиенти уж харесаха апартаментчето, но така и не се обадиха повече.
Приходи няма, а разходите постоянно се увеличават. Само за бензин до Бургас е изхарчил вече над две хиляди лева.
А всеки месец трябва да се плащат и наем за офиса, и сметки за ток, телефон и интернет...
Иван обаче няма намерение да се отказва. Не и сега, когато е толкова близо до Големия Удар. Тегли потребителски кредит с 12 процента лихва. Сигурен е, че щом тръгнат нещата, веднага ще го върне.
В тоя момент Стефчето му съобщава, че е бременна. Сигурна ли си, пита я Иван. Ами, сигурна съм, как да не съм сигурна, казва Стефчето. Ама от мен ли е? Е от кого да е бе, зайо, аз с други мъже не съм спала, казва Стефчето и се разплаква.
Иван изпада в депресия. Стои до късно в офиса, пие от вкисналото вино на баща си и се чуди какво да прави. Тамън тръгнаха да стават нещата и...
Абортът на Стефчето и ремонтът на колата веднага изяждат половината кредит.
Разбрал, че няма да може да се справи с кризата по нормалния начин, Иван започва да търси нестандартни мерки - залага големи суми в тотото, купува злато, щото цената му се качва, влага пари срещу голяма лихва в "перспективна фармацевтична компания".
Но от тотото спечелва само две тройки, цената на златото внезапно се срива, а перспективната фармацевтична компания се оказва пирамида.
Иван изпада в несъстоятелност. Не може да обслужва кредита си, не плаща наема на офиса, изключват му тока и телефона. Стефчето го напуска и започва работа в друга фирма.
В този момент Иван решава, че причината за всичките му беди не е в самия него, а в световния заговор. Виновни са му евреите, масоните, американците, руснаците, китайците, турците и извънземните.
Ако не му пречеха, досега да е милионер. Осъзнал тази безспорна истина, Иван намразва света и се записва в партията на Волен. Ходи по митинги и крещи "Върнете ми България!". Всъщност не му трябва никаква България. Човекът иска да му върнат парите, бизнеса, офиса, Стефчето, мечтите. Ала никой не му връща нищо. Светът внезапно се е оказал студен и безсърдечен. Иван стои сред тълпата от други излъгани българи и трепери от студ и страх. Духа в премръзналите си шепи и се опитва да ги стопли. Така както някога ги топлеше Стефчето.
Бих допълнил, че описаното в статията е вярно, според мен и че е една малка част от всичко.
Коментиращите, и особено Levitt - вие наистина ли не можете да разпознаете очевидната сатира? Или не ви е ясно, че хиперболата е често използван похват? И, в случай, че не разпознавате и риторични въпроси, ще поясня в пряка реч - очевидно сатиричната статия е очевидно сатирична, а очевидното преувеличаване е литературен похват, в който очевидно се преувеличава.
@22 >Бих допълнил, че описаното в статията е вярно, според мен и че е една малка част от всичко< От кое всичко? От твоето съвсем малко всичко или от моето, пак съвсем малко всичко.Ама ,ако не знаеш един залък хляб , не е за други един залък хляб. Моето нямане ,не е твое нямане.Ако разбираш какво ти казвам. Пожелавам ти за новата година всичко най-хубаво и най-вече здраве!
@24 Е, значи проблема е в нямането. Точно, както е описано в края на статията. Мерси и на теб.
Да гламчо,ама ПАК ти казвам>моето нямане ,не е твое нямане>
И на всички форумци-весело посрещане на новата година!Желая най-вече здраве! http://www.youtube.com/watch?v=uj0wPrN_Y_4
Жалката действителност понякога разсмива... Весела Нова Година!
Лоша работа Иво. Лоша работа. Не фейлетончето. То е смешно. Прилича на нещо което си намерил на дискета в архива си и леко си осъвременил, но все пак е смешно. Лошото е че всеки лирически герой, колкото и да е измислен, има прототип в "живия живот". Честно да ти кажа Иван много ме притеснява. Ако смениш името "Иван" със "Слави"... примерно. Гребенчетата с мартеници пак примерно. Добрич и Търговище с други населена места в северна България като Плевен и с. Тодорово... не е добре. Не е добре ти казвам!!! А и приликите не свършват до там. Ще разпърдите взаимоотношенията за едното нищо бе човек! Срамота!
г-н. Ганю Балкански - той не умира
По-здрав от мен за всички критици: Прещракването на солидната брава рязко наруши тишината на малката приземна стаичка и подплаши две напразно търсещи нещо за ядене в нея мишки. Критикар Критикаров бързо промуши дребната си слаба фигура през едва открехнатата врата, захлопна я и заключи отвътре. Дръпна и резето, постави веригата и най-после почувствал се в безопасност, внимателно се придвижи в тъмнината до масата. Постави върху нея тежкия увит в опаковъчна хартия пакет и пипнешком потърси кибрита. Ръждивата светлина на газената лампа освети обиталището на нашия герой. Оскъдната мебелировка се състоеше от тясно желязно легло, олющен кухненски шкаф и малка масичка под него, продънено кресло тапицирано с нещо, което преди много години е представлявало жълта дамаска, малка желязна печка наричана по нашите ширини „кюмбе“ и тежък заключен с катинар сандък. Имено в този сандък се криеше най-ценното нещо за него и това, а не някаква заплаха за личната му сигурност, оправдаваше изключителните мерки за сигурност на иначе скромния дом. Критикар окачи на забит в стената гвоздей връхната си дреха и облечен в домашен халат с дупки на лактите, удобно се настани в креслото. „Да видим какво имаме тук“ – с треперещи от студ ръце, той внимателно разопакова пакета и извади от него луксозно подвързана книга. Книга, за която той бе дал последните си пари, пожертвал ги беше в името на изкуството. Заради тази книга нямаше нито нещо за ядене върху масата, нито дърва за печката в суровата януарска вечер. Постави очилата с телени рамки върху гърбицата на неестествено големия за изпитото му покрито с жълтеникава кожа лице и вещо насочи малките си живи очички към книгата. Острия му поглед на експерт веднага започна да я оценява: кожена подвързия, около 800-900 страници… „Добре, да видим по същество“ – Критикаров се потопи в текста. „Хмм, типична семейна драма: мъжът изневерява с гувернантката, жена му разбира…“ - Критикар затвори книгата едва стигнал до трета страница и се облегна в креслото. Нещо не му харесваше и той беше твърдо решил да разбере какво.Сюжетът вече му беше ясен. „За добрият дегустатор не е необходимо да изпие цялото буре вино, за да го прецени добро ли е или лошо. И една малка чашка е достатъчна.“ – припомни си той великата мисъл прочетена някога в студентските години. „Сигурно после ще има тежък развод, драма за децата, но накрая тя ще се ожени за мъжът на мечтите си, а той ще загине спиртосан в някоя канавка. Тези са ми ясни“. Но това не беше достатъчно за да обясни инстинктивното му усещане за нещо нередно в книгата. Критикар отново я разтвори и започна да чете отначало. „Трябва по задълбочено да се разгледа, сюжета не е най-важното. … Хмм, има метафори, не много, но не и малко. Има и прости изречения, но има и сложни. Няма как да кажеш, че е написано префърцунено с изречения, дето докато им стигнеш края и забравяш началото, но пък и не са само кратки, че да кажеш за автора поредния глупак. Трябва по-задълбочен поглед в материята.“ Критикар се съсредоточи и внимателно прочете първата страница точно три пъти. „Не използва само едносрични думи, но няма и някакви сложни и неразбираеми. И това не е.“ Той мобилизира цялата си воля и напрегна до край могъщия си интелект и отново впи поглед в текста. „В-с-и-ч-к-и щ-а-с-т-л-и-в-и с-е-м-е-й-с-т-в-а с-и п-р-и-л-и-ч-а-т е-д-н-о н-а д-р-у-г-о. В-с-я-к-о н-е-щ-а-с-т-н-о е н-е-щ-а-с-т-н-о п-о с-в-о-й с-и н-а-ч-и-н“ … Хаааа, ПИПНАХ ТЕ!!! Тържествуваща усмивка проряза лицето на Критикар и той хвърли пренебрежително книгата на масата. Избърса ръцете си в полите на халата, сякаш да се изчисти от полепналата по тях гадост прихваната от допира с нещо презряно. „Букви…. той използва букви! Та това се учи още в първи клас! Значи нищо ново, поредния плагиат използващ букви. Онези елементарни тридесет букви, дето всяко дете ги знае!“ Критикар се облегна, затвори очи и се отдаде на заслуженото тържество на стожера развенчал поредния самозван писател. „Наглеци, използват букви и се мислят за много велики. Жалки отрепки извиращи от клоаките и задушаващи истинските творци.“ Критикар отвори очи и погледна с умиление масивния сандък в ъгъла, в който от 35 години лежеше, скрита от очите на завистниците, творбата на живота му. Цели 500 листа закупени с пари на заем преди много години и с мъка изгладувани през годините. Той отвори сандъка и с благоговение пое в ръцете си листите. Ситният почерк от студентските му години изпълваше първите три от тях… „Само да се справя с ниската, пошла и бездарна литература, окупирала книжния пазар и умовете на читателите и ще го допиша.“ Той бе твърдо убеден, че не си струва да пропилява дадения му свише талант и да публикува книгата си сега. Не и докато не пребори и последния посредствен драскач и не и осигури неминуем успех на истинската литература. Сега публикувана, щеше да се разтвори в морето от книги и да остане незабелязана и неоценена по достойнство. В главата си Критикар вече бе съчинил творбата си. Щеше да опише, как гениите гинат в мизерия цял живот, какви мъки им коства борбата с посредствените книги, как всички се подиграват и не оценяват истинския талант, защото са тъпи, прости, смотани и ограничени мозъци, и нищо по-висше от блудкавите булевардни романи, като току що обективно оценения, не могат да разберат. Даже и заглавие беше измислил: „Мъките житейски на гения“ – хем казва за какво ще се говори в книгата, хем малко библейски звучеше. Един вид да загатне, че иде реч за Божият промисъл, а не някакви си семейни битовизми. Утре, още утре, щеше да напише унищожителна статия за поредния боклук на пазара и да я разпрати до всички редакции. „Тези гадове рано или късно ще започнат да публикуват статиите ми и тогава… ТОГАВА!“ – бе последната мисъл в главата на Критикар, преди да потъне в блажения сън на човека, доказал за пореден път превъзходството си над целия свят.
Преди... ами да кажем 10-15 години това нямаше да сатира, ами чист реализъм с една малка разлика - кредитирането от банките беше живо-умряло и нещата се завъртаха малко по-иначе. Днес ... ами по-различно е, тоя тип персонажи още съществуват, но вече са стигнали до нивото на уличната търговия, още малко и ще изчезнат, а с тях и последната надежда на българина да стане богат и да се фука колко е преуспял. Като казвам това се сещам, че това е горе-долу половината от съдържанието на половината родени в български глави бизнес планова. Другата половина е променлива и зависи от това какво върви днес, "ама много". Миналата година се изпокарах с едни такива опитвайки се (не знам защо) за пореден път да работя с нашенци. Има и изключения - да бъдем честни, но те са отделен свят, който съм казвал вече, се отделя все повече от другия български свят и в тоя другя остават два вида - мнозинството наивници дето неуспяват и точно като Хитлер похарчват печалбата от току що закупения лотариен билет наум и другата малка част на ония, които посредством положение в държавните органи и друг късмет са успели само, за да разберат един ден какво значи, че е важно дупе да знае 2 и 200. Растем обаче - не бойте се, ще порастем, той растежа не става с морал в политиката, а с яко дупе, ама давай да не разручкваме темата.
Абе макароне в БС-то не беше ли на мода адидаса?
И за трети път аз - гледам аз един Георги Каранякой си и почвам да си мисля, че подобни статии все пак не са чак толкова остарели. Ами гусин Героги Каранякой си - живей ти с тая мисъл, щом ти крепи самочувствието - живей с нея, ама после не питай защо си беден - хората, които могат да успяват никога не се питат дали са бедни или богати, просто не мислят за такива неща, а бедните дори и да забогатеят повтарят сценарии като един от една хубава руска народна приказка за Кузма Бързозабогателия.
Не мислех да коментирам повторно, но използването на текст от романа за Ана Каренина ме провокира. Сиромахов не е Толстой. Фабулата, която използва, е използвана от Александър Томов в един роман, който за мен не е лош, напротив. Не е лошо като претендираш да си автор да имаш оригинални идеи. То не става само с копи пейст. Трябва и акъл.
Мартине, абсолютно съм убеден, че Сиромахов не е Толстой. Но също така съм абсолютно убеден и че всеки критикар е несбъднал се писател, журналист и т.н. И просто описах неговата гледна точка. Нали знаеш, всичко е относително и е въпрос на гледна точка. Този текст, ако и да черпи идея от някъде, мен ме разсмя. Напомни ми за 90-те, когато всеки под бизнес разбираше търговийка. Предостатъчно за един текст витаещ из нета. Забавно ми е обаче, защо критикарите, които са само насекоми-паразити, хранещи се с кръвта на бозайника, имат наглостта да се смятат за следващото стъпало на еволюцията? Кърлежът е насекомо, независимо дали пие кръвта на овца, куче или благороден елен. Консумира, без да създава нещо освен изпражнения.