В един ден от седмицата целият офис видимо оживява. Денят е най-късият, неработен, забавен и сладък ден. Петък. Има нещо забавно в това да гледаш завеяните лица на колегите - всички мисли са насочени към едно и също - почивката през уикенда.
В миналото хората почивали един ден. Тия дни четох забавна история от времето на Кръстоносните походи - из Палестина някакъв евреин паднал в кладенец. В събота (почивен за евреите ден) той не се опитал да се измъкне. В неделя (почивен за християните ден) никой не откликнал да го спаси. В понеделник вече се бил удавил.
Впрочем и тогава, и сега, огромна част от човечеството изобщо не почива през отредените за това дни - работи на смени, постоянно и пр. И политиците работят в събота и неделя. Една тънка част от обществото обаче - прогресивна, добре облечена, с поносими доходи и социален статус - почива. Аз съм от тях. И за мен уикендът започва в петък сутрин. Наричам себе си и тях понеделник-петък хора.
Плановете ни са разнообразни - приключения в планината, запои с приятели, мързелуване по плажовете, групов секс на някоя вила ... Както и при играта на белот - понякога имаш късмет, друг път не.
Един понеделник, докато пиехме сутрешно кафе, намусен колега ми каза, че най-шибаното на уикендите е, че времето винаги се разваля. Теорията за всеобщия заговор срещу почивката на понеделник-петъчните хора беше готова - дали евреите, дали правителството, дали някоя тайна организация беше напипала начин да прецаква почивката ни.
Самият смисъл на уикендната вакханалия е малко безсмислен - събираме сили, за да можем да продължим да работим за надниците си, които изкарваме, да си починем, и да можем да изкараме още пари...
По обед петъците са забавни - повечето колеги не обядват. Едни пазят диета, други бързат да свършат работа по-бързо. Трескавата подготовка за уикенда започва. Забързани съобщения в сайтове за запознанства, онлайн резервации за хотели, избор на маршрут, Google maps, статиите на Уикито за село Бръшлян и рафтинга... Всичко кипи. Докъм четири.
Ако някога снимам филм за офис, ще планирам снимките всеки петък следобед. Забележително е как всички дебнат края на работния ден - малко като във вица с полицая, дето дебнал тока.
Към края на тази забавна игра, някои фино се измъкват с дребни извинения (детето-има-празненство-в-училище, трябва-да-мина-през-данъчното, на-зъболекър-съм, дойде-ми-ден-по-рано-нямам-тампон), други откровено се скатават, а най-нещастните - тези, които не могат да се скатаят от задълженията, даже остават в офиса. До късно - понякога чак до шест.
После всички, един след друг, затръшват вратата на омразния офис, минават през близкия банкомат и теглят от смачканите пари на шибания работодател. И се впускат в истинското приключение, наречено уикенд. Живеят цяла седмица, за да забравят, че е минала. Пилеят уикендите, за да могат да изкарат следващия понеделник-петък. И между другото правят планове, сандвичи, деца и компоти.
Само че аз обичам в петък вечер да съм в офиса. Сам. Изградил съм своя собствена комуникация с опразнените бюра, несвършените задачи и омастилената хартия. Когато и последният колега вдигне чукалата, аз оставам. Струва ми се, че не робувам на стереотипа "уикенд" е вид свобода.
И тогава, в онзи промеждутък между последния забързан колега, излитащ от офиса и първата петъчна бира с усмихнати приятели, аз за малко не съм от понеделник-петък хората. За малко се чувствам истински човек - жив, доволен и свободен.
После слагам юлара, задвижвам колелото и продължавам до следващия петък - защото знам, че той ще свърши, и пак ще дойде онзи най-сладък момент, когато - макар и за малко, се чувствам просто като парче глина, а не като тухла във нечия друга стена.
