Работното заглавие на този текст беше „Слави прави култура". Но после го променихме. Не искаме да стават грешки - кой точно Слави и коя култура имаме предвид.
Може би в крайна сметка грешката щеше да се окаже вярна, но в интерес на истината гневът на художествено-творческата интелигенция днес е насочен към един точно определен Слави - и именно неговата мъглява връзка с нещото, наречено култура.
В съвременния свят границата между високо и ниско творчество е невидима
Цивилизацията на зрелището превърна в продукт с еднаква стойност театралната постановка и чалга концерта; писатели се наричат и леката жена, и филологът; кино е всичко, което си е изпросило субсидия, а за покровители на изкуството минават собственикът и на кръчмата, и на галерията, и на мола.
Всяко определение е загубило смисъл, а ние отчаяно се опитваме да се самоопределим културно, като признаем фалша, плагиатството, комерсиализма, кича, некадърността и претенцията на едни жанрове за по-приемливи в сравнение с други. Така кашата става пълна.
На този фон назначението на Слави изглежда като съвършената подигравка, но би могло да бъде разглеждано и като най-добрата услуга
В известен смисъл собственикът на БИАД е най-лошият, но и най-добрият възможен шеф на културната комисия. Никой друг не би могъл да постигне за толкова кратко време толкова важни резултати точно в тази сфера.
Първото уникално постижение на Бинев е ролята му на обединител на гилдията. Голяма заблуда е да смятаме, че българската „култура" е хомогенна, още повече - изцяло възвишена, само защото се припознава с този термин. В нея има пластове, прослойки и финансови кръжоци, толкова несъвместими един с друг, че съществуването им заедно граничи с парадокса.
Определението „културен" само по себе си не е гаранция за качество, нито пък е морална индулгенция. Родният културтрегер често пъти демонстрира не просто търпимост към простака на власт, той е развил способност да гравитира около трапезата му, което ни лишава от истински интелектуални дисиденти, но за сметка на това създава глутници артистични помияри. Кой е творец, кой - обикновен занаятчия или даровит халтураджия, е твърде обширна тема и тя винаги е съществувала в интелектуалните среди.
Бинев обаче успя да стопи различията в името на кауза. Кой, ако не личност-обединител трябва да оглави културна институция, дори да е с отрицателен знак?
Вторият феномен, предизвикан от Славчо, е разговорът за културата
Не че обикновеният нашенец все още не се почесва по темето, не разбирайки за каква култура говорим, като си имаме Крисия, Кубрат и Лудогорец. Това почесване си ни е част от културната традиция. Откакто обаче патриотите набутаха своя човек на поста, (който не му беше по сърце, но за който се смята за напълно готов) ние не сме спрели да обсъждаме тази сфера на социалния живот.
Нещо повече - най-после ясно изразихме желанието си културата да бъде управлявана качествено. Малко нелепо се получи, че изискваме това от парламентарна комисия. Дори Бинев да го нямаше, заместник- председателите на този орган са лекар-анестезиолог, бракоразводен адвокат и запасен офицер, собственик на смолянска кабеларка.
Съставът включва още юристи, икономисти, че даже биолог, и инженер, което оставя впечатлението, че въпросното място е само вместилище на хора, отпаднали от други комисии. За първи път обаче беше проявен интерес към въпросната парламентарна единица, която иначе тъне в мрак. Прожекторите на вниманието ни осветиха колко жалък е културният ресурс на парламентаризма у нас.
В Народното събрание не попадат хора, които ние приемаме безапелационно като културни лидери. Такива личности явно не са възприемани като достойни представители на нацията или самите те не желаят да участват в законотворческия процес, което е белег на нещо генерално е сбъркано. Ако не беше Бинев, нямаше да забележим толкова ясно тази липса.
Третият феномен е в приоритетите
Щом приемаме спорната теза, че именно в комисиите са случват важни неща (нещо, което дълбоко ни съмнява), то защо обществената реакция към Славчо е по-сурова, отколкото към функцията на Цветанов като контрольор на СРС-та? Всъщност това е недопустимият компромис с абсурда, който донякъде обезсмисля реформаторската риторика.
Но за нас полицейските механизми, слава Богу, са по-маловажни от културното развитие. Което е добра новина; значи все още си даваме сметка, че ченгетата се сменят, но не те определят облика ни като общност.
Така степенуването по важност беше направено категорично, пък макар и неумишлено. Това ни дава надежда, че един ден самата култура може да се превърне в държавен приоритет, заедно с образованието и науката. Разбира се, тази мечта минава през избора на отговорни позиции на хора, които са надскочили средношколската литература и ходят на театър не за да подремват.
Защото това ще бъде промяна в стила на управление; стил, в който Слави Бинев е само подробност от пейзажа. Ако не променим тази нагласа, шефът на културната комисия ще е най-малкият ни проблем, а бунтът ни ще е буря в чаша вода. Лошото е, че и културата ще се побира в същата чаша.
