Защо сега? Това е въпросът, който повечето анализатори си задават, гледайки към Египет отдалеч.
От почти месец и половина, откакто военните свалиха президента Мохамед Морси, властите позволяваха на поддръжниците му да провеждат продължителен и мирен седящ протест на две места в Кайро.
Но в ранните часове на сряда полицията изведнъж атакува и двете места, разрушавайки лагерите на протестиращите и насилствено пропъждайки оттам демонстрантите - с което предизвика насилие в цялата страна.
Почти 300 души са убити, според съобщения на медиите, повечето от които са поддръжници на Мюсюлманското братство. Сред загиналите е и Асма ал Белтаги, 17-годишната дъщеря на Мохамед ал Белтаги, един от лидерите на Братството. Мохамед ел Барадей, вицепрезидентът на Египет по въпросите на външните работи, подаде оставка в знак на протест.
Ел Барадей, който е носител на Нобелова награда за мир през 2005, беше основен източник на легитимност в международен план на настоящото правителство. В продължение на седмици Ел Барадей и чуждестранните дипломати се опитваха да убедят военните да подхождат с мир към демонстрациите, да проявят търпение и да изчакат демонстрантите да се разотидат сами - стратегия, чиято разумност изглеждаше очевидна за всички извън Египет.
В самия Египет обаче е поразително колко много хора очакваха това насилие
През миналия месец в Кайро се срещнах с приятел - чуждестранен дипломат, който ми сподели, че е дочул от службите за сигурност, че биха оставили протестите да траят около месец, но насилствено биха ги разгонили преди края на август.
"Рамадан е, не се случват особено много неща, а блокирането на трафика не е толкова голям проблем," коментира въпросният дипломат тогава. Тя визираше стратегията на Братството да организира ежедневни манифестации, които блокираха движението по улиците на Кайро.
По нейни думи военните биха изгубили търпение след Рамадан, който приключи преди седмица, и плановете им биха били да върнат града в нормалното му състояние преди началото на новата учебна година, което е през септември. Когато разговарях с полицията, те също изглежда приемаха, и дори приветстваха неизбежността на насилието.
Има доста дълга история на вражда между Братството и силите за сигурност, а в страна без демократични традиции, военните приемат протестите като опростим грях, а не като право. Миналия месец запитах военен в Горен Египет какво мисли за продължаващите демонстрации на Братството в Кайро. "Ако отнемете играчка от разглезено дете, не би ли хленчило то за известно време?" отговори той. "Ще ги оставим да си хленчат за известно време."
И все пак винаги имаше очакване, че в крайна сметка военните ще теглят чертата. Във вторник, 13 август, когато телефонирах на приятел в Кайро, ситуацията още беше мирна, но той твърдеше, че военните ще действат до ден-два. При това той не разполагаше с вътрешна информация - представата му идваше изцяло от нагласите на хората на улицата.
"Армията е под натиск от хората," каза ми той. "Хората в Кайро искат армията да направи нещо. Те казват, че армията изглежда слаба, ако не може да разгони протестиращите." На 14 август, след като броят загинали достигна стотици, а временното правителство обяви извънредно положение, отново разговарях с този приятел.
"Сега, когато сме в извънредно положение, полицията и армията могат да правят каквото си поискат," каза той. И той очаква мнозинството от египтяните да одобрят този стил на действие - и да обвинят Братството, че се е съпротивлявало на силите за сигурност. "Братството губи каквато и да е обществена подкрепа, която някога е имало," сподели той. "Никой не ги харесва. Няма дори и частица съчувствие или симпатии към тях."
"Те са като кучета, умиращи на улицата - на никой не му пука"
Една от трагедиите на египетската Арабска пролет, е че много от грешките се базират на объркано тълкуване какво би трябвало да представлява демокрацията. В рамките на годината и половина, в които Мюсюлманското братство контролираше законодателната власт и президентството, лидерите маниакално се позоваваха на "избирателните урни", вярвайки, че победата в свободни и честни избори им дава правото да управляват както пожелаят.
Всъщност подкрепата за Братството никога не е била особено голяма - в първия тур на президентските избори през май 2012, Морси получи под 25% от народния вот. Но Морси и другите представители на Братството се държаха така, сякаш имат пълен мандат. Те не демонстрираха разбиране на по-деликатните и практически елементи на демокрацията; те не правеха компромиси, нито се съюзяваха с други групи.
Подходът им към управлението изглеждаше абстрактен и теоретичен - за група с репутация за доброволческо организиране, Братството беше изненадващо неадекватно на това, което всъщност се случваше в Египет. И това им състояние само се влоши след свалянето на Морси.
В последния месец и половина, основната стратегия на Братството беше да отправя апели към чуждестранната преса и дипломатическия корпус. И в някои аспекти те бяха ефективни - организацията очевидно имаше морално превъзходство, като се има предвид, че законно избраното й правителство беше свалено с военен преврат, а лидерът им е държан в килия-единочка без право на свиждания.
Същевременно обаче те опасно се изолираха от основните настроения на египетското общество - а тактиката им да блокират уличното движение в Кайро им създаде дори още повече врагове в столицата.
Междувременно, военните възприеха до крайност противоположния подход
Те следваха популистка стратегия, използвайки летящи хеликоптери и развяване на знамена, за да спечелят симпатиите на масовите египтяни, които след десетилетия на управление на военните реагират положително на подобни символи.
От самото начало министърът на отбраната - генерал Абдел Фатах ел Сиси, представяше военните като изпълнители на волята на народа. И в някаква степен това е истина - няма съмнение, че мнозинството от египтяните не искаха Морси на власт, точно както и повечето хора смятат протестите и демонстрациите за дразнещи.
Но в опита да дадат на хората това, което те желаят, военните се препънаха в основни демократични ценности: важността на законовия процес и необходимостта да се защитава гласът на малцинството.
Двете страни в това противопоставяне обикновено биват представяни с религиозни понятия: ислямистите, които подкрепят Братството, и секуларистите, които са на страната на военните. Религията обаче по някакъв начин доминира всякакви дискусии в Близкия изток - до степен да е лесно да се забрави, че и други сили също оформят поведението на масите.
В Египет настоящият конфликт отразява крайно различните нагласи, които групите имат към младата демокрация след десетилетия на диктатура. За Братството това означава упорито да се следва това, което те смятат за правилен и законен политически път, дори и той да отчуждава останалите и да води до катастрофа; за военните това е прилагане на най-лошите инстинкти на мнозинството.
И в двата случая може да бъде забелязано семето на демократични инстинкти, но то е дало кълнове по извратен начин, защото политическата и социалната среда е увредена от режимите на последния половин век.
Що се отнася до обикновените египтяни, последните две години им преподадоха урок, който няма лесно да бъде забравен
След преврата миналия месец пътувах из Горен Египет, защото исках да видя как хората извън столицата тълкуват събитията. Горен Египет е дом на около 40% от населението на страната - и играеше важна роля в изборите след революцията. Мюсюлманското братство спечели огромно мнозинство в този регион.
Повечето хора, с които разговарях, обаче бяха се отказали от симпатиите си към Братството. "Много им симпатизирах," ми каза един мъж в Ел Баляна. "Симпатизирах на Морси, докато те не го свалиха. А сега ще симпатизирам на тези, които ще дойдат на негово място!"
"Тук сме малко като футболни запалянковци," каза ми инженер на име Мохамед Латиф в Ел Араба. "Когато някой вкара гол, ние ликуваме. Всъщност обаче това няма значение. Наистина ли мислите, че нещо, което тук правим, има значение? Защо искате да говорите с нас? Аз гласувах за Морси, молих се за него, но той се провали. Сега съм против това, което се случи. Трябваше той да остане като почетна фигура. Може би можеше да дадем властта на армията и други, но все пак да оставим Морси като формален президент."
Питах го дали вярва, че превратът е бил грешка. "Не," отговори той. "Морси действително се провали. Няма да гласувам за Братството отново. Не искам демокрация." Той продължи, "Има ли Китай демокрация? Как върви икономиката там? Изобщо не ми дреме за демокрация и свобода."
