Наистина. Спрете да плюете по Държавна сигурност или по агентите й от близкото и по-далечно минало. Това е като някакъв кръжок. Нещо като ловна дружинка или голф клуб.
Какво значение за вас има това ДНЕС дали синодалният старец Х е снасял на репресивния апарат на комунистическа България преди повече от 20 години ? Ще кажете: справедливостта няма давност. Ще цитирате безпощадния поход на МОСАД из целия свят в търсене на оцелели наци-военнопрестъпници.
Само че разликата е, че справедливостта са си я постигнали в днешния ден. Тя им позволява да се отнасят безкомпромисно с миналото си. Освен това някакси мащабите са съвсем различни и на престъпленията, и на вината. Можете ли да сравните Петко Бочаров например с Йохан Бах, 88-годишен немски военнопрестъпник, SS-Waffen, старши-адютант на концлагер в Източен Берлин по време на Втората световна война, заловен в Индия през 2008 г. Може би само по възраст.
Къде сме ние? Много далече. При нас няма справедливост нито сега, нито преди. Днес ни управляват мутри. Да си член на Държавния репресивен апарат е толкова престижно, че щатът на МВР набъбва с всяка изминала година и както се видя от последния вариант на бюджет 2011-а, надхвърля средствата за редица други сфери, носещи, апропо, не малка част от теглото, наречено сигурност на държавата.
Имам предвид здравеопазване, образование, инфраструктура. Днес ние все още сричаме някакви списъци на доносници на "бившата" Държавна сигурност, с някакво фалшиво усещане за възтържествуване на справедливостта. Само че чия? Нашата? Не.
Тази на самите "бивши" доносници. Сякаш може да има такова нещо като бивш или реформиран предател. В днешна Германия може и да може, но у нас? Тяхната справедливост е много проста за разбиране. Ето, те също са били жертви.
Принуждавани са да доносничат или да се подвизават из тайните коридори на репресивната власт тогава, в онова митично време, за което младите нямат абсолютно никаква представа. И понеже им е било много тежко, те са изкупили вината си.
Някак от само себе си се подразбира, че страдалческото им "бившо" битие им е дало правото днес да бъдат едни от най-водещите бизнес фигури в България, да имат претенциите за елит-интелектуален, политически, ако щете биологически.
Това е логично. В края на краищата сигурността на една държава никога не може да бъде в минало време. Тя е постоянен приоритет. "Англия няма постоянни приятели. Тя има постоянни интереси." - казал Уинстън Чърчил и вероятно е бил прав.
А кои са устоите на една държава днес ? Разузнаването, контраразузнаването и най-вече финансите. "Това е икономиката, глупако!" пък е казал Бил Клинтън. В условията на масовото раздържавяване, обсебило ума на политиците и разузунавачите от края на Студената война и отприщването на свободния капиталов пазар не беше ли ясно, че ключовите бизнеси в България ще останат в ръцете на хората, които са държали сигурността на държавата в свои ръце.
Ще кажете: "Ама нали има разлика между офицерите от Държавна сигурност и обикновените доносници?" Да, вероятно има. Толкова голяма, колкото и между професионалните носители на републикански/ световни отличия състезатели по борба, бокс, щанги, бойни изкуства, стрелба от края на 80-те, и от друга страна обучените, но обикновени безименни икономисти.
Всички изброени влязоха в бизнеса. Не всички излязоха. Но това е постоянен процес. Едни от изброените имаха някаква идея как да се свържат икономически здравеопазването, образованието, инфраструктурата, пролишлеността, така че да има смисъл.
Други просто искаха да направят най-голяма печалба, в най-кратки срокове. И ако е имало каещи се или колебаещи се бивши участници във всенародното движение наречено Държавна сигурност, то помощта не закъснява.
Става дума за безбройните чуждестранни агенти, които се опитваха и продължават да дърпат чергицата, наречена България, всеки в своята си посока. Едни ченгета се борят с други ченгета. Перфектна ситуация за постигане на дълготрайни, но постоянно променяни споразумения.
Тъй като агентите се съмняват във всичко и във всички, включително и в себе си, съвсем логично идва моментът на отхвърляне на всякакви експерти, стоящи извън техния клуб по интереси. Експертите са аутсайдери в техните очи. Будят недоверие дори и да са най-видни и изтъкнати специалисти в своите си области.
Към тази параноидна нагласа прибавете и вродената неприязън на полицая към "висшиста" най-общо казано, и се стига до забавната идея, че агентите трябва да се научат да разбират от всичко. Да си правят нещата сами. И естествено, с цената на всичко да не допускат външни хора да това, което правят, каквото и да е то, дори и тогава, когато не им е съвсем ясно и на тях самите какво е.
Могат и да успеят, но ще им трябва време, просто не се става атомен физик за два дни, нали?
Затова простете им, на политиците, на управляващите, на депутатите, на министрите, на директорите на заводите, на членовете на бордове на директорите, на журналистите, простете им, че понякога изглежда, че не се справят. Дайте им просто малко време.
Междувременно позволете им и по нещо да изпускат. Ако си припомним старата максима на съветските тайни служби, трябва да се съобщава винаги истината и само истината, но никога цялата. Така и в по общ план се пропускат и някои по-дребни детайли от общата картина.
Основателите на американската държава използват безсмъртната френска традиция: Свобода, равенство, братство. Само че случайно изпускат средния компонент - равенството. Това нещо днес някакси никой не си го спомня. Или не иска да го припомня на масовата публика в САЩ.
Всички там имат равен старт, но никой, никога не е обещавал равенство на финала. Няма значение, че Американската революция се родее с Френската.... Днес всеки гражданин на САЩ се кълне във вярност към знамето на Съюза знамето, като клетвата му завършва с думите: Свобода и Справедливост за Всички.
Строителите на нашата най-съвременна България в желанието си да подражават на тази велика държава, вероятно поради факта, че им омръзна 50 години да се опитват да имитират една друга също по братски значима страна, се опитват да приложат тези ценности у нас. Само че по подобен начин, не напълно. Тоест кълнат се в Свобода и Справедливост (но изпускат "за Всички").
Така е. Ученикът трябва да надмине учителя си. Вероятно затова и се получава усещането, че няма справедливост за някои слоеве от обществото или за конкретни наши сънародници. Но това са грешки на растежа.
Затова и ние трябва да гледаме в Бъдещето. Затова и ние трябва да спрем да се занимаваме с въпросите кой е бил член на Държавна сигурност.
Много по-важно и интересно е кой е член на Държавна сигурност понастоящем. Или не, може би това също няма значение...Нали в крайна сметка бъдещето принадлежи на упоритите и работливите, макар и да правят грешки, докато се учат...цял живот. Вероятно най-важният въпрос за нас остава дали ние, наемниците, искаме да работим за тях или не.
А имаме ли изобщо избор е съвсем отделен въпрос.
