Всяко семейство е нещастно посвоему, пише Лев Толстой. В България би трябвало да разбираме най-добре сентенцията на руския писател. Най-малкото защото сме фаталисти по природа.
Въпреки това от година на година ставаме все по-безчувствени и понякога брутални, като не се и стараем особено да го прикрием.
Ето, момиче тръгва към Витоша - без екипировка, без подходящото облекло, без телефон и документи. Реакцията? "Разпни я!".
Скоро не се бях сблъсквала из социалните мрежи с такава фрапантна липса на емпатия, гарнирана с груб, почти каруцарски език и епитети, каквито зрял човек не би трябвало да употребява. Не искам да цитирам повечето, само ще посоча, че "глезла" и "наркоманка" са сред по-деликатните нападки.
"Ако момичето има психически отклонения, напълно подкрепям отказването на всякаква помощ към нея", пише в захлас водещият Иво Танев.
Наистина ли? Да я оставим в калта - виртуално и на практика? Е, ако ни трябваше напомняне, че психическото здраве е фатално занемарено, ето го. Няма никакво разбиране, че психически проблем може да сполети всеки от нас и то в момент, в който най-малко очакваме.
Довчерашният усмихнат до ушите брат или дъщеря може да затъне в кошмарна депресия и явно няма да намери подкрепа от обществото. Вместо това ще открие стена от бездушие и надменност. "На мен няма да ми се случи!", вика плебсът, но за всеки случай си връзва по едно червено конче за Бог да пази.
Това поведение, драги мои, се нарича социопатия. Тя е тежко психическо разстройство, много по-страшно от момиче, изпаднало временно "в дупка".
На Стефани може да се помогне. Животът е пред нея, има достатъчно време да потърси помощ.
Социопатът обаче практически е нелечим. Нещо повече, той става все по-опасен и по-опасен за околните, защото е склонен към прояви като манипулации, престъпления, прекрачване на зададени от социума граници. Отсъствието на емпатия пък е класически симптом на социопатия.
С други думи, докато обществото масово обижда една жена на "луда", показва само едно - че самото то е тежко болно.
Затънало е в безсърдечност, забравило, че всички щастливи семейства си приличат, но всяко семейство е нещастно по своему. Притеснително голям процент коментиращи са втренчени и в дребнотемието колко щяло да струва спасяването на Стефани, вместо да се зарадват, че една млада душа е намерена жива и здрава.
Дори не искам да си представям степента на оскотяване, при която първоначалната реакция не е радост, а е "Какви пари струва това?".
Оптимист съм по душа и в случая също съм оптимист. Но само за Стефани и за онези, които помогнаха на терен или стискаха палци тя да се върне невредима.
За сънародниците, които и днес продължават да хулят и да говорят само за парите от спасителната операция, никак не съм обнадеждена. И нещо повече - крайно притеснена съм, че деля една територия със социопати.
Понеже за разлика от тях, аз осъзнавам, че всеки може да е на мястото на Стефани.
