Общество в немара

Съществува една знаменита фраза, която великолепно илюстрира индивидуалната мисия на фона на непредсказуемата същност на живота: "Прави каквото трябва, да става каквото ще".

Толстой обичал да я цитира, затова и до днес му я приписваме, но тя е по-древна; както е и по-древно усещането за личен и обществен дълг, съизмерен с онова, което е вън от контрола ни.

Уви, ние сме трансформирали максимата в нещо по-различно. За нас тя звучи така: "Прави каквото щеш, да си става каквото трябва". Парадоксално, но отговорността в нашия случай е прехвърлена от разумната воля на човека изцяло върху хаоса на случайността.

Ние отдавана сме открили, че няма причинно-следствена връзка между действията ни и последствията, но сякаш умишлено отказваме да спазваме толстоисткия ангажимент. Делегирали сме грижата на неизвестното и абстрактното, а ние сме потънали в апатична немара, защото това вече е нечий друг проблем.

Затова и немарливостта се е превърнала в национална черта, а основанията за нея търсим във въздуха. Даваме си сметка, че тези разсъждения звучат твърде философски (предпочетохме това определение пред "отегчително") на текст, но всъщност ние постоянно виждаме реалното им изражение в живота си.

Безгрижието ни си има цена и ние редовно я плащаме. Дори да приемем, че това е просто житейския избор на голяма група апатични възрастни индивиди, населяващи двете страни на Балкана, то ужасяващото е, че този избор е натрапен и на невръстните ни потомци.

И когато последствията на собствената ни немарливост сполетят именно тях, мимолетното регистриране на нещастието оставя по-трайна следа в съзнанието ни. Уви, не твърде трайна.

В сравнително кратък срок от време ние станахме свидетели на няколко фрапиращи примера за лична и обществена немарливост, които доведоха до ужасяващи последици. Дете загина в училищния двор на благоевградско село заради висящ кабел, друго хлапе получи токов удар по време на игра, необезопасен монумент премаза краката на момче в столичния квартал Дружба, трима тийнейджъри пострадаха при инцидент на Драгалевския лифт.

Поразяваща е не само абдикацията ни от гражданска отговорност (това чудесно си личи по време на избори, макар че политическата ни система има своята заслуга за това), но и общата склонност да не търсим достатъчно активно причините за подобни събития, а просто да ги отдаваме да вселенския хаос.

Естествено, че в този свят нещата стават както си искат, но не трябва ли поне да се опитаме да правим каквото трябва? Променящата сила на думите е твърде надценена, и въпреки това не съществува друг начин на разумно осмисляне на живота, освен с думи.

Ледът на общите приказки обаче е тънък, а когато става въпрос за обществена отговорност, дори авторите на призиви за увеличаването й рискуват да се превърнат само в абстрактни глашатаи на празнословието. Дори така да е, пак е нещо.

Защото онова, което отказваме да избираме ние, е изборът, принудително наложен на децата ни. А избереш ли да си безгрижен (синонимът на това е "немарлив"), няма никакво значение колко са се увеличили детските, защото те ще са само фалшив израз на ангажимент от общество, на което реално не му пука за наследниците му.

Точно така, както за съжаление не му пука и за него самото и уверено върви към нова максима: "Да става каквото ще, защо изобщо трябва да се прави нещо".