Една от задължителните книги за странните хлапета в гимназията (или както днес ги наричат гийковете) по време на моите девичи години беше "Бягство от свободата" на Ерих Фром. Четох я на около 16-17 години, когато родителите ми бяха издигнали стени от забрани, за да ме предпазят от опасностите на пубертета - ранно забременяване, наркотици, алкохол, прибиране с полицейска кола, затъпяване, мързел и безпътица.
И с цялото това родителско следене около себе си четях и недоумявах - как е възможно някой да се страхува от свободата, както ми твърдеше Фром от всяка страница? Как така хората ще се чувстват по-уютно, когато някой друг решава вместо тях? Сигурно тези мисли са напирали у мен във вечери, когато съм оставала да чета в стаята си, защото за пореден път не са ме пуснали на парти.
Някъде по това време ме хванаха, че пуша и в семейния апартамент, населен от пълни въздържатели се изсипа адът на земята. Няколко години по-късно, на абитуриентския ми бал баща ми ми запали цигарата и ме призова да си провалям живота както си искам, защото си е вече само мой. "Да не пушиш с моята уста, трови се както намериш за добре, вече си пълнолетна, нашата мисия приключи", допълни майка ми.
Трябваше да минат много години, за да разбера колко по-сладка е цигарата, когато я пушиш скришом зад блока и дъвчеш борови иглички от елхичката в кварталния парк, за да не те хванат. Отколкото когато я палиш автоматично в собствения си апартамент, подтиквана от никотинова зависимост. И когато от собствен опит знаеш, че пушенето наистина те трови и те връзва с вериги към някаква глупава физиологическа нужда от никотин извън твоята власт.
Има няколко ценности на тази земя, които на книга звучат много добре и уж всички копнеем за тях и ги преследваме. Но когато наистина имаме възможност да ги получим, когато само остава да протегнем ръка и да ги вземем, започваме да теоритизираме, увъртаме и мрънкаме - и в крайна сметка не го правим.
Това са истина, любов и прочутата свобода. Като първите две винаги стават възможни само при наличието на третата.
Свободата е най-страшното нещо на земята
Вече съм сигурна в това. На 17 години беше непостижима, защото родителите ми бяха преценили, че не съм готова за нея и не ми я даваха. Държаха я в добре заключена витрина в хола, така да се каже, и ми я вадеха да ми я покажат, докато ме обучаваха как да работя с нея и ми поставяха препятствия, с преодоляването на които да я заслужа.
Като фамилна реликва, която щях да наследя, но само ако спазя древните завети и овладея магическите способности, предавани от поколение на поколение. Свободата, като доброто възпитание, се предава в семейството. Не се изгражда с приповдигнати приказки за чутовни герои, готови да се простят с живота си, за да живеят волно и да спасят страната си от робство.
Копнежът по нея и силите да понесеш бремето й се появяват в детето, ако родителите му успеят да спазят тънкия баланс от предпазващи забрани и насърчаване на личния бунт. Това е по-сложно от мозъчна хирургия и аз съм по-склонна да се пробвам да овладея мозъчна хирургия, отколкото да науча някого на свобода.
Дяволът винаги е в детайлите
Като например репликата на дядо ми, когато бях още 12-13 годишна и го гледах как си налива вино: "Топни си пръста в чашата и го оближи, за да видиш, че не е кой знае какво да се пие. Да не останеш с грешни впечатления, каквито забраните обикновено имат склонността да създават."
Това изречение е направило много повече за предпазването ми от алкохолизъм и наркозависимости, от всички лекции на всички трезвенически дружества по света. То казва - опитай и реши сама, имам ти доверие. И ти мобилизираш цялата си личност, за да заслужиш това доверие. Затова сега, когато имам свободата да се наливам и друсам от сутрин до вечер, просто не го правя. Не е кой знае какво, както ме научи дядо още в детството с един облизан пръст, потопен преди това във виното.
Кога започва страхът
В ранната си младост, когато получиш всички формални степени на свобода - самостоятелен апартамент, самоиздръжка, избор на гаджета без предварително да ги представяш на родителите си, които да ги проучат до десето коляно, право да работиш каквото си искаш и да се сприятеляваш с когото си пожелаеш - усещаш за първи път целия товар на волния живот и изпитваш първите екзистенциални страхове от него.
Някъде по това време започваш да разсъждаваш за границите, до които можеш да стигнеш и за първи път съвсем съзнателно в тежки мигове ти се приисква да изпълзиш обратно в утробата на майка си, където си стоплен и нахранен непрекъснато. Утробите са най-уютните и най-ограничаващите места в света. И всеки път, когато ни е трудно, се оглеждаме за такива.
Те се предлагат в най-различни форми. Може да се настаниш в утробата на наркотичната си зависимост, която ще те обвие като плацента и ще те храни с илюзии, докато се задушиш и умреш в нея като преносен фетус. Или пък да назначиш някого да управлява живота ти - съпруг, семейство, деца, началници, политически лидери, държава, религиозна секта - защото взимането на самостоятелни решения те кара да получаваш панически пристъпи.
Ако решението е неправилно, ти ще си виновен. Но пък ако го вземе някой друг вместо теб и му посветиш сбъркания си живот, винаги има кого да обвиниш за бедите си и ти все си чист и праведен. Или пък да се завреш доброволно в обсебваща безсмислена кариера, в инатливо настояване да живееш в чужда държава, която не те иска, във вманиачаване в сексуални подвизи, които уж те правят свободен, но всъщност те заробват с непрестанното изискване за увеличаване на дозата, в омаята да нараняваш всички около себе си с егоизма си.
Около мен се разхождат много хора с непрекъснати пъпни върви като петролопроводи, които имат претенциите да са свободни. Но са несъзнателни роби на маниите си, които често наричат свободи. А всъщност те ги влачат като прашинки по житейските пътища, без да им остават много избор.
Свободата да избереш робствата си
За себе си знам, че свободата ми се изразява в това сама да си избера робствата. Имам си няколко, на които държа - робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора. Свободата ми се състои и в силата във всеки един миг да се откажа от тях, ако станат опасни и неприемливи за мен или някого, когото обичам.
Тя е във всички мънички решения, което взимам сама - ежечасно, без натиск и без директиви от авторитети. Дори и в тези временно да си огранича волността заради нещо по-важно. И в бремето да взимам такива решения непрекъснато - и в способността ми да понеса последствията им.
В отказа ми от инерцията и теоретизирането. В смелостта ми да върша всичко по убеждение и след заставане лице в лице с демоните си.
Малко трудно се живее така, няма много уют и често оставаш сам. Налага се мозъкът и моралът ти да са все включени на пълна мощност и да не спираш да се самоусъвършенстващ, вместо да минеш на автопилот или да предадеш кормилото на някой друг.
Да, свободата е страшна и си сам срещу света и съвестта си, когато я прегърнеш. Но при положение, че живея само един кратък живот, държа да го посветя съзнателно на когото и каквото пожелая, а не да сменям това право срещу уюта на самозаблудите и манипулациите.
Честит Трети Март на всички читатели. Поздравления на авторката за статията! Всички имаме над какво да помислим по тази тема.
Много добро за празник като днешния! Традицията изисква да изказваме благодарност, да се поздравяваме, но далеч по-важно е да си дадем сметка за какво и какво значи то за нас.
Тази статия перфектно показва как всички живеем вътре в митовете и легендите които измислиме и харесаме за себе си. А колко често приемаме вида и формата на съда в който сме натикани. Например бихте ли приели свободата да не се подчините на монополите в нашата страна. Или живейте без работодател. Създайте си сам бизнес. Бъдете в отпуска когато пожелаете, не по график. Бихте ли избрали свободата и правото на протест и ефективно да го направите? Свободата изисква много усилия, добро образование, висок морал, човешки ценности.
Поздравления за написаното! Заслужава си да се прочете, ако някой иска да направи малък "разрез" на собствения си живот и постигнатото дотук. А що се отнася до Миле....той май, както винаги " не е в час", или просто това му е ролята в живота. Всъщност - все тая!
Доста объркани понятията на авторката. Свобода, робство….. Съгласна съм,че абсолютната свобода означава и абсолютна самота. Но само в абсолютизиран вариант, което на практика не може да стане. Само на теория. Съобразяване с нещо, с някого, не е равно на робуване. Първото носи вътрешна потребност, второто е вече принуда от външни фактори, водеща съответно и до някаква съпротива. Щом има робуване, има и съпротива, дори и да е скрита. Какво значи „робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора”??? Ако е робство, то това означава, че човекът няма вътрешна потребност от съобразяване със закона, доброто възпитание, самоуважението, любимите хора, а го прави под давление на някакви външни фактори, които го принуждават и той, макар и с нежелание, го прави и това води до робуване. Дори и да е доброволно робуването означава, че имаш съпротива, която, колкото и дълбоко да е скрита, в един момент може да избие на повърхността. Когато е лична потребност, вътрешна осъзнатост, то тогава не може да има робуване и няма противоречие. Може би авторката иска да каже, че не й е приятно да се съобразява със закона, с доброто възпитание, с професионалните критерии, със самоуважението, с любимите хора, но зависимостта й от обществото, от другите, от страха от самотата, от страха от евентуален затвор, от страха от чуждото мнение, я принуждават да робува на всичко преждеизброено? Доброволното робуване е свързано със зависимости, колкото повече зависимости, толкова повече робства. Когато няма зависимост, а има осъзнатост и потребност, няма робуване. А щом можеш във всеки един момент да прекъснеш веригата, то за какво робство или „несвобода” иде реч? Затова бих перифразирала „Свободата да избереш робствата си” в „Свободата да РАЗБЕРЕШ зависимостите си”. А Ерих Фром си го е казал ясно: Да бъдеш свободен, означава да поемеш отговорност, която НЕ ВСЕКИ МОЖЕ ДА ПОНЕСЕ... Някои предпочитат да се крият уютно в зависимости, когато им липсва вътрешна определеност. Затова не е страшна свободата, а са страшни зависимостите, които пораждат вътрешни противоречия и неудовлетвореност.
Аз харесвам статията! Положителна и истинска..
Може би само малко по-синтезирано за да е по-лесно смилаемо
За мен интелектуалната свобода е еманципацията на моя разум. Способността да мисля сам, а не някой друг да мисли вместо мен и за мен. Но не само това, а да мисля критично, търсейки и желаейки истината. Това е вечна борба със натрапени предразсъдъци, пожелателното мислене, субективизма, моралните клишета и догматични вярвания. Тази борба изисква постоянно усъвършенстване и приемане на нова и нова информация за света, както и нейния критичен анализ. Плодовете на тази борба ми се услаждат повече от всяка материална придобивка. Макар и субективна, свободата в многоликата и същност, е едно от малкото неща, за които си заслужава човек да се бори.
Това е само една крачка в полето на свободата - свободата на избора в отношенията между теб и света. Но има и още едно поле на свободата - по-дълбоко и по-необятно - свободата от моделите на мислене. Ако дори и веднъж успееш да превърнеш нешо невероятно важно в незначителна смешка просто чрез промяна на критериите в главата си, разбираш какво е свободата. В момента в който човек отвори тази врата изтръпва от липсата на ориетири и от мащабите на пространството в което попада.
Dimitar Lilchev -------------------------------------------------- Моят племенник е към 2 години, той понякога когато има много играчки около него си играе като ги "брой" Сочи ги последователно с пръст и казва ино, ино, ино , ино... Ако човек малко се замисли - с какво това "броене" е по-неправилно от едно, две, три? Всяко кубче което сочи наистина си е "ино"!?! Неговият мозък все още не са го дресирали и той отказва сам да си създава между предметите фиктивната и илюзорна взаимовръзка "последователност". А ако дори и това съвсем елементарно нещо, като да откажеш да групираш и номерираш предметите като ги направиш „четири” и решиш, че са просто ино, ино , ино, ино срива цялата математика защото тя не може без понятието „множество”, какво остава за по сложните неща от живота, които са си именно въпрос на критерии? Когато някой близък почине това това дали ще си кажеш – „той умря сега е мъртво тяло и никога няма да се върне” с какво е по-предпоставено от „той сега е щастлив в Рая”? В единият случай ще си тъжен и безнадежден в другият може дори да се усмихнеш и това е много различно и то е единствената истинска реалност! Будистите първи са разбрали, че не е важно какво се случва, а какво е твоето, повтарям твоето, а не „общочовешкото”, отношение към случващото се! Човешкото или наложеното от културата отношение е нещо като ДОС на човешкото мислене което с малко желание обаче съвсем свободно може да бъде променяно. Дори най-прост пример – Виждал ли си някога стол!? Ще кажеш – разбира се, че сам виждал! Тогава застани срещу един стол и се замисли. Когато гледам стола пред мен, аз имам всичко на всичко един плосък образ и евентуално едно усещане от върха на пръстите си ако го докосна. Всичко останало му е от мене - дали ще го нарека стол или "вва%"даса58а?”с", дали ще го мисля като "средство за сядане, " или материален обект" или ще си мисля за него като "какво е това" касае само и единствено мене. "Него" не го касае по никакъв начин! Ако го разглобя за мен той ще престане да бъде стол и тогава мога да си задам въпроса доколко е бил "стол" преди това, а не "сбор от дървени парчета". Тоест имам един "образ" и дебел пласт представи и мой си измислици натрупани върху него. И това важи за всичко в света около нас! А ако веднъж осъзнаеш, че образа и усещането стават „стол” само и единствено в ума ти и никъде другаде ... е тогава е става страшно, защото разбираш какво е истинската Свобода. Това е за прост стол. какво остава за сложните неща.
Thea Atanasova ........ сега ти ще кажеш - ама кога съм го избрал? Преди да започне живота ти, тогава си избрал и родителите си, уроците за научаване и главните събирия в живота си. А тези главни събития не са какво ще закусваш утре или дали си изпуснал рейса. Тези събития са 2-3 в целия ти живот. --------------------------------------------------------------------------------------------- Ами всъшност Теа, няма да задам тоя въпрос. Просто защото за мен Изборът си беше, и е, на "този свят". И подозирам, че е така за всички хора, просто не го съзнават. Това за което говоря долу също включва и "за да вземеш трябва дададеш" и "ако разрушиши трябва да създаваш" просто Свободата започва тогава когато осъзнаеш, че Трябва всъшност е въпрос на избор. Така както "не съдете за да не бадете съдени защото с какъвто съд съдите с такъв ще ви бъде отсъдено" е най-съвършенната възможна справедливост, така и избора на "трябва" го прави наистина неумолим а не това че той е някакакъв закон сам по себе си. Тоест банката е неумолима и нейните доводи отразени в сметките на фактурата са неопровержими .......защото сами сме си избрали 2+2 да е равно на четири Каква ирония! Общо взето говорим за едно и също, просто аз не виждам нищо "свръхестествено" или отвъдно и мистично в това. То си прозаична част от живота, просто трябва да се вгледаш в него.
Thea Atanasova ---------------------------------------- Е значи не говорим никак за едно и също. Няма външни сили. Точно тази самоизмама е най-голямата илюзия.
Ако някой те удари с тояга по-главата кое ще ти причини страдание факта, че знаеш че са те ударили или болката. Болката е функция на мозъка, Какво е външното тук?
Thea Atanasova ----------------------------------- Интересна теория. А на камъка студено ли му е при минук -20 градуса? Щом като студа е обективен, а не субективен фактор.
Тоест проблемът е, че просто моят мозък не знае как да не чувства така нареченият студ, а не че студът съществува сам по себе си. Какво е температура? Реалност ли? Според физичното определение хем температурата е движение на частици, хем понатието движение е субективно и зависи от това как наблюдателя съпоставя обектите един спряма друг.