Една от задължителните книги за странните хлапета в гимназията (или както днес ги наричат гийковете) по време на моите девичи години беше "Бягство от свободата" на Ерих Фром. Четох я на около 16-17 години, когато родителите ми бяха издигнали стени от забрани, за да ме предпазят от опасностите на пубертета - ранно забременяване, наркотици, алкохол, прибиране с полицейска кола, затъпяване, мързел и безпътица.
И с цялото това родителско следене около себе си четях и недоумявах - как е възможно някой да се страхува от свободата, както ми твърдеше Фром от всяка страница? Как така хората ще се чувстват по-уютно, когато някой друг решава вместо тях? Сигурно тези мисли са напирали у мен във вечери, когато съм оставала да чета в стаята си, защото за пореден път не са ме пуснали на парти.
Някъде по това време ме хванаха, че пуша и в семейния апартамент, населен от пълни въздържатели се изсипа адът на земята. Няколко години по-късно, на абитуриентския ми бал баща ми ми запали цигарата и ме призова да си провалям живота както си искам, защото си е вече само мой. "Да не пушиш с моята уста, трови се както намериш за добре, вече си пълнолетна, нашата мисия приключи", допълни майка ми.
Трябваше да минат много години, за да разбера колко по-сладка е цигарата, когато я пушиш скришом зад блока и дъвчеш борови иглички от елхичката в кварталния парк, за да не те хванат. Отколкото когато я палиш автоматично в собствения си апартамент, подтиквана от никотинова зависимост. И когато от собствен опит знаеш, че пушенето наистина те трови и те връзва с вериги към някаква глупава физиологическа нужда от никотин извън твоята власт.
Има няколко ценности на тази земя, които на книга звучат много добре и уж всички копнеем за тях и ги преследваме. Но когато наистина имаме възможност да ги получим, когато само остава да протегнем ръка и да ги вземем, започваме да теоритизираме, увъртаме и мрънкаме - и в крайна сметка не го правим.
Това са истина, любов и прочутата свобода. Като първите две винаги стават възможни само при наличието на третата.
Свободата е най-страшното нещо на земята
Вече съм сигурна в това. На 17 години беше непостижима, защото родителите ми бяха преценили, че не съм готова за нея и не ми я даваха. Държаха я в добре заключена витрина в хола, така да се каже, и ми я вадеха да ми я покажат, докато ме обучаваха как да работя с нея и ми поставяха препятствия, с преодоляването на които да я заслужа.
Като фамилна реликва, която щях да наследя, но само ако спазя древните завети и овладея магическите способности, предавани от поколение на поколение. Свободата, като доброто възпитание, се предава в семейството. Не се изгражда с приповдигнати приказки за чутовни герои, готови да се простят с живота си, за да живеят волно и да спасят страната си от робство.
Копнежът по нея и силите да понесеш бремето й се появяват в детето, ако родителите му успеят да спазят тънкия баланс от предпазващи забрани и насърчаване на личния бунт. Това е по-сложно от мозъчна хирургия и аз съм по-склонна да се пробвам да овладея мозъчна хирургия, отколкото да науча някого на свобода.
Дяволът винаги е в детайлите
Като например репликата на дядо ми, когато бях още 12-13 годишна и го гледах как си налива вино: "Топни си пръста в чашата и го оближи, за да видиш, че не е кой знае какво да се пие. Да не останеш с грешни впечатления, каквито забраните обикновено имат склонността да създават."
Това изречение е направило много повече за предпазването ми от алкохолизъм и наркозависимости, от всички лекции на всички трезвенически дружества по света. То казва - опитай и реши сама, имам ти доверие. И ти мобилизираш цялата си личност, за да заслужиш това доверие. Затова сега, когато имам свободата да се наливам и друсам от сутрин до вечер, просто не го правя. Не е кой знае какво, както ме научи дядо още в детството с един облизан пръст, потопен преди това във виното.
Кога започва страхът
В ранната си младост, когато получиш всички формални степени на свобода - самостоятелен апартамент, самоиздръжка, избор на гаджета без предварително да ги представяш на родителите си, които да ги проучат до десето коляно, право да работиш каквото си искаш и да се сприятеляваш с когото си пожелаеш - усещаш за първи път целия товар на волния живот и изпитваш първите екзистенциални страхове от него.
Някъде по това време започваш да разсъждаваш за границите, до които можеш да стигнеш и за първи път съвсем съзнателно в тежки мигове ти се приисква да изпълзиш обратно в утробата на майка си, където си стоплен и нахранен непрекъснато. Утробите са най-уютните и най-ограничаващите места в света. И всеки път, когато ни е трудно, се оглеждаме за такива.
Те се предлагат в най-различни форми. Може да се настаниш в утробата на наркотичната си зависимост, която ще те обвие като плацента и ще те храни с илюзии, докато се задушиш и умреш в нея като преносен фетус. Или пък да назначиш някого да управлява живота ти - съпруг, семейство, деца, началници, политически лидери, държава, религиозна секта - защото взимането на самостоятелни решения те кара да получаваш панически пристъпи.
Ако решението е неправилно, ти ще си виновен. Но пък ако го вземе някой друг вместо теб и му посветиш сбъркания си живот, винаги има кого да обвиниш за бедите си и ти все си чист и праведен. Или пък да се завреш доброволно в обсебваща безсмислена кариера, в инатливо настояване да живееш в чужда държава, която не те иска, във вманиачаване в сексуални подвизи, които уж те правят свободен, но всъщност те заробват с непрестанното изискване за увеличаване на дозата, в омаята да нараняваш всички около себе си с егоизма си.
Около мен се разхождат много хора с непрекъснати пъпни върви като петролопроводи, които имат претенциите да са свободни. Но са несъзнателни роби на маниите си, които често наричат свободи. А всъщност те ги влачат като прашинки по житейските пътища, без да им остават много избор.
Свободата да избереш робствата си
За себе си знам, че свободата ми се изразява в това сама да си избера робствата. Имам си няколко, на които държа - робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора. Свободата ми се състои и в силата във всеки един миг да се откажа от тях, ако станат опасни и неприемливи за мен или някого, когото обичам.
Тя е във всички мънички решения, което взимам сама - ежечасно, без натиск и без директиви от авторитети. Дори и в тези временно да си огранича волността заради нещо по-важно. И в бремето да взимам такива решения непрекъснато - и в способността ми да понеса последствията им.
В отказа ми от инерцията и теоретизирането. В смелостта ми да върша всичко по убеждение и след заставане лице в лице с демоните си.
Малко трудно се живее така, няма много уют и често оставаш сам. Налага се мозъкът и моралът ти да са все включени на пълна мощност и да не спираш да се самоусъвършенстващ, вместо да минеш на автопилот или да предадеш кормилото на някой друг.
Да, свободата е страшна и си сам срещу света и съвестта си, когато я прегърнеш. Но при положение, че живея само един кратък живот, държа да го посветя съзнателно на когото и каквото пожелая, а не да сменям това право срещу уюта на самозаблудите и манипулациите.
Thea Atanasova ------------------------------------------------------ Целта ми никак не е да уча мозъка си да не чувства студ, то дори и да успея това ще е много незначително и жалко постижение. Въпросът не в това да игнорираш сетивата си, а в това да осъзнаеш, че не съществува наблюдател. Всеки изучаващ "наблюдател" всъщност е творец на света си. "Студ", "топлина", "болка", "страдание" съществува само и единствено защто имамш съзнание, а не защото те съществуват сами по себе си. Ако ме няма мен няма да ги има и тях, тогава какво им е външно? А предметите? Ако според физиката са сбор от частици, какво друго освен моят ум прави сбор от частици А - предмет "А" /примерно камък/ и сбор от частици "В" - предмет Б /примерно капка вода/ на частиците пука ли им, че ние ги мислим като едно цяло? Ако едно частица напусне камъка тя камък ли е и камъкът по-малко камък ли става? Когато светлината напусне Слънцето тя част от Слънцето ли е? Ако преди е била защо сега не е? Ако мен тази светлина ме топли и грее и я чуствам, е въпрос само на избор да кажа къде започва Слънцето и къде свършва. Дали то е на милиони километри или е тук на Земята. Също като българският народ. Защо днес има "български народ" и преди хиляда години е имало след като от тези хора преди хиляда години няма и един жив? Нали народа е сбор от хора както предметите са сбор от частици? Хората от хилядолетия са забелязали странният парадокс - "Как така реката е една и съща, щом водата никога не е същата". Защо аз съм АЗ и като бебето на снимката и като мъжа в огледалото? Нито една клетка от онова бебе вече не е същата те клетките умират за десет години, значи отова е било друго тяло. Ама съм аз. И ако аз се замислиш че щом и в друго тяло си си ти, какво ти пречи да допуснеш, че "душата" ебезтелесна и безсмъртна.
Thea Atanasova Нали се сещаш, че тях ще ги има и след теб, както ги е имало и преди теб. ----------------------------------------------------------------------------------------------------------- Не се сещам. Ти разпали в мен надежда, вероятно имаш това което са търсили всички велики умове. Чакам те превърнат в слух и със зяпнала уста да чуя от теб Доказателството!
Че светът го е имало преди теб е ще го има и след теб. Ти от къде си сигурна в това? Умирала ли си до сега преди? От кога са ти първите спомени? Какво е твоето доказателство, че аз не съм част от твоето въображение? Вярата на човек в сетивата му е сляпа вяра. Тя не почива на никакъв умозаключителен акт. И на никакъв опит, защото няма извънсетивен опит. Просто след като твърдиш нещо очевидно то трябва де се доказва по прост и безспорен начин. Сигурен съм това защото..... Сигурен съм, че светът ще ги има и след като мен ме няма, защото..? Защото какво?
Разбира се но когато някой ти каже нещо това си е просто някакво твърдение. То не доказва нищо. Както ти не си длъжна да вярваш на нещата които пиша аз, така и аз не съм длъжен да вярвам на тази тъй наречена информация дето се предава. То и по телевизията се предава информация, но тя не е безусловна истина. Това беше смисълът на първият ми пост. Свободата да не приемаш като безусловна монета мисловен модел. А "свят", "история", "природни закони" са просто мисловни моделии нищо друго. Това не означава разбира се, че те са малоценни или неверни, просто понятието реалност е спорно. Тя и България е важна за всеки патриот но не е реалност. Само ние хората знаем, че има България, тя не е никаде освен в нашите глави.
Thea Atanasova ---------------------------------- Между другото да вметна, че под думата наблюдател долу имам предвид и теб, а не някой който наблюдава теб. под няма наблюдател имам прдвид - няма как да гледаш света без да му влияеш. Без да го пречупваш през себе си. Тук не засягам изобщо идея за Бог или някаква висша сила. Както виждаш в всичко което изписах до тук няма грам смазка от никаква Вяра. Просто съвсем сухи разсъждения.
А заряда на предметите умеете да ги чувствате само вие жените, аз нямам никакви наблюдения от подобна практика.
Thea Atanasova Ако природните закони са мисловни модели, аз не виждам както щеше да ти попречи да живееш на Марс или на Луната например? Веднага променяш природните закони спрямо своите мисловни модели и си готов Но както виждаш нещата не стоят точно по този начин. А по-скоро обратното, тоест ти се съобразяваш с природните закони, а не те с теб. Не е ли така? ------------------------------------------------------------------------------------------------- Не. Ти просто не правиш разлика между невъзможност да осъществиш някакво абстрактно желание с въображаймите причини с които си обясняваш тази невъзможност. Не мога да "отида на Марс" защото не знам как. То това само по себе си не прави "понатия като "скорост" "път" и "време" абсолютни и неопровержими.
Окей! Надявам се да направим контакт със себе си някога.