Кога стана лошо да признаеш, че си сгрешил?

"Лиъм Нийсън е расист."

Това твърдение, в което ще се открият много пробойни при елементарен преглед на детайлите, може да бъде открито в десетки чуждестранни медии и публикации из социалните мрежи.

Озлобени от липсата на нова сочна (и заслужила) мишена – продуцент, тормозещ жени, или актьор, някога опипвал младежи – осъзнатите и неосъзнати борци за социална справедливост се нахвърлиха върху ирландеца заради история, която той сам реши да сподели със света по време на интервю.

В случай че сте пропуснали, става дума за признание на актьора за това как преди около 40 години разбрал, че негова приятелка е била "брутално изнасилена" от тъмнокож мъж. Това провокирало Нийсън да започне с палка в ръка да обикаля квартали, населени с тъмнокожи, чакайки някой да го провокира, за да може да го пребие (или по думите му - "да го убие").

Нито побой, нито убийство са се случили на практика. Напротив – след няколко дни на търсене на неприятности, Нийсън осъзнава колко погрешна е реакцията му. Признава, че се ужасява се от поведението си и днес вече има смелостта да сподели историята си като пример за това, че отмъщението не е решение и насилието ражда само още насилие.

Но поуката, изглежда, не е важна за всички. За масата анонимни виртуални съдници важното е, че Нийсън изобщо е обмислял да отмъсти за жестокостта, сторена над неговата близка. Присъдата му е подписана, само защото си е позволил да се отдаде на един първичен инстинкт и – за лош негов късмет – потенциалните потърпевши са били тъмнокожи.

В днешно време вече не е нужно да си извършил престъпление, за да поставиш под риск кариерата и репутацията си. Достатъчно е просто да си помислил нещо нередно - независимо кога, за този грях няма давност - и да имаш смелостта (или неблагоразумието) да признаеш публично, че си сгрешил.

Дистопия ала "Специален доклад", в която обаче "предполицията" не е специална организация, а събира в себе си милиони хора с достъп до интернет и с мнение.

За много от тях Нийсън вече е "лош". Неговата безупречна досега репутация вече е без значение, след като тази история от миналото му доведе до етикети от рода на "расист" и нападки срещу поредния "привилегирован бял мъж, който е посмял да каже..." нещо.

Защото, както добре знаем, през 2019-а (както и през последните няколко години) да си бял мъж е грях, заради който си длъжен да носиш споделения срам на всичките си себеподобни и по възможност да си траеш, особено ако си в шоубизнеса. Нещо нередно може да бъде открито във всяко твое изказване, а самосиндикалното посипване на главата с пепел след това не е спасение. Още по-малко може да очакваш подкрепа от гилдията си. Почти никой няма да рискува злепоставяне на собственото си име или инвестицията си, за да се бори за изгубена кауза.

Нийсън и всичките му колеги, работили по филма "Cold Pursuit", вече търпят последствията от скандала – бляскавата премиера на филма беше отменена два часа преди да се състои. Ирландецът е принуден да премине в защитен режим и да се озовава в абсурдни ситуации от рода на това в последващо интервю да обяснява, че не е расист.

Сам посочва, че е щял да подходи по същия начин дори ако изнасилвачът е бил бял мъж. Без значение тогава е било и дали извършителят е бил "ирландец, шотландец, британец или литовец".

В крайна сметка, Нийсън не е посегнал на никого. Доколкото знаем, неговите нощни обиколки не са завършили дори с побой (било то над невинен тъмнокож, или над самия актьор, което също е било възможност).

Цялото му поведение е било плод на неговото безсилие. Природно вродената нужда на мъжа да защити жените в живота си; яростта от това, че се е провалил в това (макар и по разбираеми причини); оправданият гняв срещу изнасилвача и търсенето на някаква справедливост в идеята за възмездие, независимо кой ще изкупи вината. Цветът на кожата е единственият отличителен белег, с което Нийсън е разполагал като описание на извършителя на противното деяние.

Самият той разказва историята не за да оправдае расовата омраза, а тъкмо обратното - да я отрече като срамен импулс, който първо трябва да бъде разбран, за да не се повтаря. За мъжа, израснал в периода на кървави размирици в Северна Ирландия, сляпото насилие по "групов" признак е било единственото познато решение.

Удобно се пропуска частта от разказа му за това, че той самият, още тогава, е осъзнал колко погрешна е била реакцията му и как е бил "ужасен" от себе си.

Това е урокът, който актьорът дава. Никъде не пропагандира идеята за насилие на расова основа, нито твърди, че всеки тъмнокож носи отговорност за деянията на другите. Напротив.

Тъжното е, че някои от хората, които изразяват позиции срещу Нийсън, вероятно без да осъзнават се водят точно от такова вредно мислене. Като бял мъж Нийсън, изглежда, трябва да споделя историческата вина за всички грехове на други бели мъже спрямо тъмнокожите. Мислене, което е дори по-расистко.

И така "предполицията" иска остракирането на актьора не заради извършено деяние, а заради мисълта за него. Нийсън си позволи публично да отвори своя стара рана, хищниците надушиха кръв и сега искат да го разкъсат.

Разкаянието и осъзнаването на собствените грешки вече е подсъдимо - не от съдебната система на обективните доказателства, а от емоционалната "система" на обществения линч, която раздава присъди много по-бързо, често без да се заинтересува от подробностите.

И това е отвратително.