„Славата е мимолетна, неизвестността е завинаги."
Знаете ли кой е казал това?
Споко бе, хора! Няма нужда да търсите в Google и след това да си кажете, че сте го знаели. Аз ще ви кажа.
Казал го е Наполеон, но не Хил (коя пък е тая?), оная дето ръси бисери за позитивизма, а ония другия Наполеон, Наполеон Бонапарт. Както и да е. Нека да си дойдем на думата.
Не мога да приема, че някой може да ми внуши какво да харесвам.
Още по-малко мога да приема, че когато не харесвам нещо, което не е кой знае колко за харесване, ще бъда обвинен в хейтърство или в някакъв нов вид модифицирана агресия.
Емил Конрад е един добре напудрен и напарфюмиран маркетингов продукт. Точка.
Пишейки в момента за него, само му правя още реклама (за която, естествено, няма да ми бъде платено). Точка.
Нека се разберем - аз не отричам съществуването на Емо (нямаше ли такъв стил в музиката или май беше някакъв определен тип обличане?), всъщност реално аз не отричам нищо.
Просто искам да сме наясно, че детската еуфория (децата са най-податливи на маркетингови манипулации и затова са най-прекрасната ниша за правене на мангизи) по някакво момче, което качва клипове със съмнителен хумор в YouTube, което е решило да напише (и о, Боже, представете си, да издаде) книга с още по-съмнителни качества (да, да, четох книгата) и от жалкия му хумор, често пъти копипейстиран (ама че дума!) от чужди сайтове, блогове и т.н., не е задължително да е заразна.
И някак си аз не успях да се заразя. Съжалявам, за което!
Нека бъда обявен за хейтър.
Да бъда набучен на сто и двайсет метров кол.
Да бъда одран.
Кръвта ми да бъде изпита от вампири. (Ооо да, вампири, вампири, вампири - с това се гони детска аудитория.)
И едва ли само аз съм този с противоотровата на манипулираната еуфория.
Да, хубаво е децата да четат.
Да, хубаво е поне за малко да вдигнат кървясалите си очи от тъпите си таблети.
Но все пак няма да е лошо да прочетат нещо хубаво, нали? Не, не, не. Не съм аз този, който ще каже кое е хубаво и кое е лошо. Това го казва Времето.
Та така, вместо да си хабят времето (тяхното си, не Времето) да четат (пък може и само да ги купуват, замисляли ли сте се?) книги без кой знае каква стойност, защо да не седнат да прочетат нещо стойностно.
Но пък, от друга страна, като се замисли човек, възможно е стойностите да са се променили.
Децата ни вече имат нови стойности. Те обичат да купуват книги на известни хора - от телевизията, от YouTube, от не знам си къде си.
Но обичат ли да ги четат? И какво научават от тях? И в крайна сметка, исках да кажа някакви неща, да хейтна някого, за да може някой да лайкне мен, но мисля, че мисията ми се провали.
Защо ли? Защото нищо няма смисъл и всичко е мимолетно.
P.S.: И ся к'во, ще си мерим опашките ли?
P.S. 2 (Все пак аз съм авторът и мога да напиша колкото си послеписа искам): Абе едно време народът не се ли редеше на опашки за евтини банани?
Субективно, нямам никаква идея за какъв дявол намесваш Христо Калчев, а, още по-субективно, не съм чел дори ред от произведенията му. Предвид това, което съм чувал за него, така и ще си остане. Толкин, впрочем, по нормалния свят вече е със статут на класик. Което не е случайно, предвид факта, че авторите, повлияли по подобен начин на изкуството в цялост - и то преди филмите на Питър Джаксън - са много малко. Що се отнася до останалото - написал съм и съм редактирал доста текст, който в последствие е стигнал до публикуване. Както казах, умението на автора да строи изречения може да се прецени с относителна точност от пет реда. Аз прочетох няколко страници. Емил Конрад има очевадни проблеми с това. С построяването на изреченията, тоест. Това прави впечатление още преди човек да е стигнал до идеите му, схващанията му и квототам. А за да бъдат отстранени тези проблеми, на места трябва цялостно пренаписване. На други - в почти всяко изречение от откъса - трябва редакторска ножица или най-малкото сериозна намеса. И това не е въпрос на мнение. Авторите, които споменах, такива проблеми нямат. Те не се целят в читатели, които лягат с Чехов и стават с Достоевски. (И той е издавал на двайсет и пет, бтв.) Целта на автори като Пратчет и Геймън е достатъчно близка до целевата група на Емил Конрад - т.е. млади/не толкова млади, непретенциозни читатели, които просто искат да се насладят на нещо написано. (Геймън, впрочем, е написал доста неща, ориентирани изцяло към деца и младежи, но сред историите му има и просто ужасяващ хорър.) Само дето те, първо, очеизбождащи стилови проблеми нямат, и, второ, подхождат интелигентно към публиката си. Нещо, което не може да се каже за Емил Конрад. И това също не е въпрос на мнение.
Книгата не мога да коментирам, не съм я чела. Обаче ми изглежда много неискрено това момче. Без предубеждения съм, но просто ми звучи фалшиво и много нарцистично ми изглежда. Човекът си търси публика.Да, езика на улицата е достъпен и е страхотно изкушаващо да го ползваш в такъв вид диалог, но ако целта на Конрад е да даде нещо стойностно на своите почитатели, нека им го поднесе грамотно написано и правилно изречено. В противен случай моето /а и не само моето, предполагам/ мнение е, че става въпрос за агресивна реклама.