Всеки българин има леко неудобни спомени, свързани с родните бит и душевност.
Като например този от детството, в който някоя съседка или далечна леля реши, че "имаш нещо на бузката", което тя трябва да почисти. И застава пред теб, наплюнчва си палеца и с мокрото започва ожесточено да те трие!
Или когато си пораснал и отидеш на гости на далечни роднини, дето са те виждали на изписването ти от родилното.
Как скокват един през друг да те целуват с мокри, беззъби усти, пълнички стринки да те притискат до меките си кореми, а чичовци с едноседмични бради и дъх на цигари и ракия да ти се навират в лицето и с издран глас да питат "върви ли училището?".
В тази малко втрисаща категория общи случки влизат и онези мили моменти, когато си на гости в къща, в която домакинята е върла чистофайница и бабата на дома, след като те е подканила да се събуеш, си изуе пантофите и мило ти ги предложи. А ти - какво да правиш - притаяваш дъх и напъхваш крака си в стопления чехъл, докато се надяваш да не личи колко ти е непоносимо да усещаш със стъпалото си оформилия се релеф от табана на бабата.
Върхът в тази много наша си телесна близост обаче е онзи момент на самота, когато някой ти предложи да си хапнеш от наръфания му сандвич, да си гризнеш от отхапаната му ябълката му или да си близнеш от заобления му с език сладолед. Ей тук е много гадно!
Ако откажеш, може да си помисли, че те е гнус. А ако пък не откажеш, ама и наистина си те е гнус...
За тези мили родни моменти се сетих, когато гледах репортажа за другарската екскурзия на американската посланичка Херо Мустафа по покана на премиера ни Бойко Борисов из строителната площадка на родния ни газопровод.
Особено в момента, в който главата й беше приклещена между здравите ръце на премиера ни и сякаш само едно професионално леко завъртане встрани щеше да е достатъчно да й прекърши гръбнака, боже опази!
Седя, гледам и попивам новите правила в политическия протокол!
Първо, да научиш правилно да произнасяш името на госта си, който е дипломат, вече абсолютно не е важно. То пък и какво е това име - Херо Мустафа - на жена?! Неудобно да ти стане! Затова в такива случаи направо си ползваш някое по нашенски женско, дето да е близо - например, викаш й Хера.
Има такава старогръцка богиня. Тъкмо и по-интелигентните, като те чуят да я споменаваш, ще помислят, че може би си поразлистил и друга книга освен "Винету".
Много е важно също да говориш на ТИ. То ти, ако на високопоставени държавници от ранга на Ангела Меркел и президента Макрон говориш така, няма какво да се префатаносваш за някаква си американска дипломатка! Още повече, че в английския официална форма на обръщение не се ползва и ти, ако си български премиер, това го знаеш, както знаеш какво е "абаут" и "конгреджулейшънс".
След като си преминал бързо в роднинско-съседска форма на общуване, естествено е да се метнеш зад волана на най-близкия джип и да предложиш на посланичката да поджиткате заедно из газопровода.
Караш ти, защото е по-мъжкарско от това да те возят някакви си шофьори - да не си малък?!
Докато я возиш из къра, е време да си уредиш и някоя политическа срещичка, така че предлагаш "четвъртък-петък" да се видите на по едно кафе и да си обсъдите стратегическите неща.
Тя, Херо, нали е възпитана и обучена в протокола, тихо се лашка в джипа, усмихва се и прехвърля в главата си графика за четвъртък-петък. Междувременно получава похвала, че напредва с българския. Така де, няма пък премиерът да напредва с английския, я!
Тя е дошла, не я е канил той. Затова и от единия етикет се съгласява и с предположението на Борисов, че след три-четири години няма да й се тръгва оттука. Ми то при тая близост, как да й се тръгва? Пък и да й се тръгва, смее ли да каже - нали ще стане малко като със затоплените пантофи на бабата - ни да не ги обуеш, ни да не те е гнус.
В политическия живот огромно значение имат визуалните метафори.
Според новите тенденции в протокола те са важни, защото за краткото време, докато въртиш кормилото на държавата (ерго, на джипа), можеш да внушиш колко си човечен, нормален и обичан от гражданите си.
Затова се спираш при първия случайно срещнат байчо със светлоотразителна жилетка и му викаш "наборе". После го представяш на гостенката си като "човека, дето кара трактора", защото тя едва ли е виждала досега някъде човек и трактор, особено пък човек да кара трактор.
След такова неформално запознанство "наборът" не само те е обикнал още повече, но и е схванал, че между министър-председателя и него има равенство. Защото всеки кара нещо - я трактор, я джип, я държава. Пък и вече сте си приятелчета с Борката - я как те запознава с американката!
Накрая, когато кръгчето из полето с тръбите свърши, пускаш високопоставената гостенка да си ходи. Но преди това е важно да оставиш у нея трайна поанта от този ваш следобед. Затова не просто се ръкуваш с нея, не само я целуваш по двете бузи, но й хващаш другарски главата и я стисваш в лакътя си.
Жестът е заимстван от футболния етикет, където радостта от вкаран гол или опазена врата например, се изразява именно в една такава главопрегръдка. Във футболния свят подобни емоции се демонстрират и чрез мятане откъм гърба "на конче", скачане на торса и обрамчване с двата крака, блъсване на земята и лягане отгоре и т.н., но тук е майсторството в дипломацията да усетиш границата и да не прекалиш с физическия контакт!
Ако съдим по изопнатото лице на Нейно Превъзходителство г-жа Мустафа обаче, в нейното обучение по дипломатически етикет явно е пропуснато уточнението, че у нас той често се базира на футболни или армейски практики от селски тип.
Ако го знаеше, тази среща с българския премиер можеше да премине в много по-приятелски дух.
Например още в самото начало посланик Мустафа можеше да нарича премиера Борисов Боби.
Или по американски "Баааби"! За да отвърне подобаващо на ТИ-формата, можеше още да му вика "бъди", "меен" или дори "ма меен". После в джипа, вместо да се чуди какво и на какъв език да си говори с държавния ни мъж, можеше да врътне копчето на радиото, да надуе музиката и да се поразкърши.
Или пък да си събуе обувките и да си вдигне босите стъпала на таблото отпред! Мисля, че далеч по-полезно за американско-българските отношения можеше да протече и нережисираната среща с човека от народа ("набора" Ангел). Трябваше само посланик Мустафа да излезе от колата, да му се метне на врата и да си направи едно бързо селфи, което тутакси да прати на Тръмп.
Той със сигурност щеше да я разбере, още повече, че новият световен политически етикет в голямата си част е измислен от него.
Що се отнася до финалната хватка, тип "кука", с която премиерът аха да скине врата на новата посланичка на САЩ, то тя и там имаше шанс да прояви повече гъвкавост. Ми варианти много - да го ритне с коляно в слабините, да блокира захвата с лакти, да се извърти и да го преметне на гърба си или поне да си отплесне едната ръка и да го изпердаши дружески по рамото.
Така освен че щеше да заговори директно на езика на премиера ни, щеше и да отсрами американската нация, която в нейно лице се гърчеше от дипломатическо неудобство и човешки срам в захвата на Борисов. Нищо, де, учи се, жената!
Вече поне със сигурност е наясно, че Кобрата не може да целува репортерка, ама Борисов може да мачка посланичка.
Никак не е малко. Нито на дипломатически, нито на човешки език.
А, забравих да уточня защо ви припомних онези домашни и леко гнусни неща от българския бит в началото. Ами защото към тях сега можем да добавим и този случай.
Все така ще се чувстваме неудобно да си го припомняме и напълно не в състояние да го променим.
