"Ако има дебели жени, ще се крия във фитнесите. Там те не стъпват."
Репликата е на Йордан, познат и като "сливенския Джеймс Бонд", от новия сезон на "Ергенът: Любов в рая". А към нея върви и доста по-конкретно изискване към жената до него. Да тежи до 55 килограма.
Всъщност Йордан е още по-категоричен.
Споделя, че има "фобия от дърти и дебели жени", а за дамите, които харесват по-млади мъже, заключава, че са "незадоволени и много отчаяни". Признавам, че точно тези 55 килограма ме накараха да се замисля.
Не защото се почувствах лично засегната. Нито защото смятам, че Йордан или който и да било друг е длъжен да харесва всяка жена. Физическите предпочитания са нещо напълно нормално.
Проблемът е друг. В рамката, която поставяме около тях.
До 55 килограма става. След това очевидно не.
Само че 55 килограма могат да изглеждат коренно различно върху две различни тела. Както и 65. Или 75. Самото число не ни казва почти нищо за човека пред нас, но изведнъж се оказва достатъчно, за да решим дали той отговаря на условията.
Може би защото звучи далеч по-малко скандално. А може би защото в един формат за любов се оказва изненадващо необичайно някой първо да опише човека, а не тялото, което иска до себе си.
Точно тук има една граница, която ми се струва много по-важна от тази на кантара.
"Харесвам слаби жени" е предпочитание. "Дебелите жени не стъпват във фитнеса" вече е присъда.
Първото казва какво те привлича теб. Второто решава какви са всички останали.
Доста е любопитно, че подобни разговори звучат толкова естествено точно сега, когато сякаш никога не сме говорили повече за body positivity, приемане и различни тела. Само че паралелно с това никога не сме били и толкова заобиколени от "съвършенство".
В социалните мрежи кожата няма пори, телата застават под правилния ъгъл, снимките минават през филтър, а животът сякаш винаги се случва на хубава светлина.
От другата страна на екрана постепенно започва да изглежда нормално всички да са слаби, стегнати, добре облечени и щастливи.
Само че дори хората от тези снимки невинаги изглеждат като хората от тези снимки.
Вероятно един от най-известните примери колко далеч може да стигне натискът върху женското тяло е семейство Кардашиян.
Ким Кардашиян е разказвала как за Met Gala през 2022 г. сваля около 7 килограма за три седмици, за да се побере в роклята на Мерилин Монро. Самото признание предизвика огромна дискусия именно за посланието, което подобно екстремно отслабване изпраща към милионите хора, следящи звездите в социалните мрежи.
И тук има известна ирония. В продължение на години идеалът беше максимално слабата жена. После дойдоха извивките. После плоският корем с голямо дупе. После "естественото" тяло, което понякога се оказва резултат от всичко друго, но не и от естествен процес.
Стандартът се сменя. Изискването да му отговаряме остава.
Но не бих хвърлила вината само върху мъжете в "Любов в рая". Жените умеем да правим абсолютно същото.
Да е над 1,80 м. Да е здрав. Да има хубаво тяло. Добра професия. Пари. Колата също няма да навреди... Сменяме мерките, но механизмът е същият. Ако при жената магическото число може да е 55 килограма, при мъжа понякога е 180. Сантиметра.
И в двата случая сантиметърът и кантарът получават странното право да решават дали човек, когото още дори не познаваме, заслужава шанс.
Проблемът за мен не са 55-те килограма сами по себе си. Те просто са много удобен символ на нещо, което все по-често правим. Превръщаме човека срещу нас в списък с характеристики.
Килограми. Ръст. Възраст. Тяло. Професия. Доходи.
Все едно настройваме филтър в приложение за запознанства.
Едва след като всичко необходимо е маркирано, идва ред на далеч по-неудобните неща, които не могат да бъдат измерени с кантар или сантиметър.
Как се чувстваме до този човек. Можем ли да му вярваме. Кара ли ни да се смеем. Искаме ли да се приберем при него след ужасен ден. Можем ли да мълчим заедно, без да ни стане неловко.
Тези неща не изглеждат особено впечатляващо на снимка.
Тук според мен е по-големият проблем.
Имам усещането, че за много хора вече е по-важно да имат до себе си човек, който изглежда добре пред останалите, отколкото човек, който е добър за тях.
Красивата двойка. Красивото тяло. Правилният мъж. Правилната жена. Нещо, което можеш да покажеш и което отвън изглежда като доказателство, че животът ти върви добре.
Възрастта също много бързо се превърна в другата обсъждана цифра в "Любов в рая". И тук Йордан отново даде може би най-добрия пример. Той хареса Илиана и предположи, че е на 24 години.
Тя всъщност е на 41.
За няколкото секунди, необходими да научиш тази информация, лицето ѝ не се е променило. Тялото ѝ не се е променило. Жената пред теб е същата. Променило се е само числото.
Пак число. Пак рамка. Пак информация, която внезапно получава по-голяма тежест от това, което собствените ти очи вече са харесали.
Иронията е, че всичко това се случва във формат, който този сезон беше представен с обещанието за "любов без правила".
Оказва се, че правила има: До 55 килограма. Определен ръст. Определена възраст. Определени пропорции.
Можеш дори да срещнеш човек, който покрива всичко до последната отметка. И пак да не почувстваш абсолютно нищо.
А можеш да срещнеш някого, който не отговаря на половината от списъка, и изведнъж списъкът да стане напълно безсмислен.
Затова не ме притеснява особено, че Йордан има тип. Или че някоя жена иска мъж над 1,80 м. Всеки има право да знае какво го привлича.
По-притеснително е, когато започнем да гледаме толкова дълго в цифрите, че спрем да виждаме човека зад тях.
Защото перфектното тяло може да стои прекрасно на снимка. Правилният ръст може да изглежда чудесно до нас. 55-те килограма могат да бъдат точно толкова, колкото сме си поръчали.
Но любовта никога не е била конкурс за покриване на технически изисквания.
Може би затова най-смислената реплика от началото на "Любов в рая" се оказва и една от най-тихите: "Търся човек, с когото има разбиране, без много думи".
Без килограми. Без сантиметри. Без възрастова граница.
Просто човек.
