Началото на учебната година е трудно ново начало не само за децата, който са се сбогували с безгрижните летни дни, но и за родителите, които не са имали изобщо толкова безгрижни дни, колкото децата.
След откраднати миговете на почивка през лятото е време да влезем отново в токсичния цикъл на семейните истерии.
Онова пространство, в които ние родителите сме лошите, налагайки правила и граници, а децата са онеправданите жертви, които всячески се опитват да нарушат несправедливите ограничения като например да си измият ръцете, зъбите или да се хранят без да крещят с пълна уста, докато са качили и двата си крака на масата.
Кога започна всичко?
Роден съм на 15 септември, няма да казвам коя година, независимо че не съм Лили Иванова и вероятно никого не го вълнува поради същата причина. Докато е дрънчал училищния звънец, някъде там в паралелната вселена на миналото, моята мила майка с мъки е изтърпяла да изпълзя на този свят с неясна за мен причина, която до ден днешен все още търся.
Началото на учебната година винаги е било травматично изживяване за мен, тъй като израснах като дете с болезнената интровертност. Сякаш вместо с глава на раменете ми имаше закрепен огромен червен домат с размерите на малък пъпеш.
Лицето ми беше обагрено с розацея, която в пубертета ставаше кървавочервена сякаш току-що са ми завъртели няколко мощни шамара.
На първия учебен ден, освен срама, че ще се намирам с други човешки същества от моя вид, често бях принуден от родителите си да нося винаги кутия с бонбони, за да почерпя съучениците си. Разбира се, всяка година повечето от тях бяха изненадани от факта, че съм решил да се появя на този свят точно на този ден.
Години по-късно преживявам почти същото, но вече вместо домат с размерите на пъпеш, на раменете ми има добре закрепена глава. Розацеята вече я няма, а поне привидно, като за пред хората, всичко изглежда наред.
Втората голяма разлика е в това, че имам две момчета, за които вече сте чували доста страшни неща. Центрофугата по отглеждането им е словесна и физическа битка за оцеляване. Със съпругата ми отчаяно се опиваме да въртим всички домакински задължения, да ходим на работа и понякога дори успяваме да оцелеем психически.
Големият ни син е вече втори клас, независимо че усещането ми е за втора група в детската градина, а малкият му брат, с когото се бие от изгрев до залез, е трета група в детската градина.
Липсата на емоционална зрялост е основна причина за семейните истерии, но уви, науката, технологиите и медицината не са напреднали толкова, че да решат този общочовешки проблем на порастването при децата, който води до преждевременно състаряване, болести или висока смъртност при някои от хората, които са имали илюзията, че семейният живот е някакво много позитивно преживяване.
Всъщност може и да бъде, но не за всички. Казват че всеки носи кармата си, а децата са най-големите ни учители. Може би има нещо вярно в това.
Преди да сме се потопили в скръб и отчаяние бих искал да споделя 3 безценни съвета за оцеляване, които давам на себе си и които вярвам, че биха могли да са полезни и на други семейства в нашата ситуация, които се преструват, че всичко е наред. Понякога помагат, понякога не, но важното е да не се отказваме. Все пак даваме пример на децата си.
Тялото. Погрижете се за себе си
Септември е тежък месец, тъй като ни удря както в психиката, така и във финансите. Това, което е важно да направим обаче, е да отделим време за себе си, за да се почувстваме добре.
Грижата за тялото е ключова, тъй като ще ни помогне да се заземим и да влезем постепенно в реалността. Започнете да ходите на какъвто и да е спорт, правете често дълги разходки, карайте колело или друго, което би ви помогнало да проветрите мислите си. Всичко това ще свали нивата на кортизола и ще повиши ендорфина в мозъка ви на физиологично ниво.
Повечето от нас пропускаме грижата за себе си покай грижите за останалите. Нещо, за което психолозите често говорят, е, че за да бъдем адекватни за другите, първо трябва да сме адекватни за себе си. Неслучайно преди полет инструктажът е да сложим първо кислородна маска на себе си, а след това на детето си.
Щастливите родители винаги ще възпитават щастливи деца, а киселите и вечно негативни хора ще пренасят отношението и неудовлетвореността си от живота си към своите поколения. Това е тъжната истина за човешкото битие.
За съжаление голяма част от родителите биваме повлечени от многозадачността на бита и професионалния си път, оставяйки личността, духа и тялото си на заден план.
Оправдаваме се, че това е временно състояние. Само докато децата са малки. Всъщност пропускаме едни от най-хубавите години в живота си, докато сме все още млади и можем да инвестираме както във физическото, така и в психичното ни здраве, тъй като те са неделимо свързани.
Преди няколко години болката ме тласна към движението.
Нощем не можех да спя, тъй като ме пронизваше като нож през цялото тяло, а денем ме караше да куцам като Херфлик от Гестапо (ако сте гледали онзи сериал от миналото).
Прекомерното заседяване беше довело до медицинска диагноза. Имах моменти, в които не можех да стоя на краката си. Ходенето на лекари също се оказа безполезно, тъй като никой не ми обясни каква е истинската причина и как може да бъде преодоляна без лекарства.
Тайната се оказа във постоянни физически упражнения, доколкото тялото ми позволяваше.
Болката се оказа най-големият ми стимул за живот, но също така ми показа, че мога да взема за себе си един час от деня, през който да се чувствам добре. Това ми даде възможност да контролирам болката и да бъда по-адекватен за децата си. Всички знаем, колко раздразнителен може да бъде човек, който постоянно нещо го боли.
Психиката. Правете нещо, което ви носи удовлетворение
Помислете си за онова единствено нещо, което бихте правили, без да ви плащат. Може би не сте го правили от години? Останало е някъде там, заровено в миналото. Заедно с предишна версия на вас самите, която бегло си спомняте.
Хората, които правят нещата, които обичат, много по-често изпитват онова все по-непознато чувство на удовлетворение и смисъл. Можем да го наречем поток, икигай или с друго име, но в основата си то е едно и също.
Много полезно би било и децата ни да виждат този пример. Оправданията ни да не правим нещата, които ни носят удовлетворение могат да са безкрайни, тъй като всичко останало е по-важно, по-спешно или с по-висок приоритет.
Рано ли късно ще дойде онзи момент, в който ще се почувствате празни. Повечето хора се опитват да го запълнят с краткотрайни форми на удоволствие. Мигове на допаминово щастие. В тях има нещо съвсем естествено и нормално, докато не започнем да злоупотребяваме с тях, превръщайки ги във вреден навик, който бавно ни унищожава.
За разлика от моментното удоволствие, удовлетворението е като хапче с удължено освобождаване.
Вместо кратък миг, то носи продължително усещане за смисъл, цел и щастие, което не може да бъде описано с думи.
Търсете го през нещата които обичате и тогава оцеляването с децата ви постепенно може да приеме и качествена форма на живот. Може дори да се опитате да ги интегрирате в този процес, за да им дадете пример как да живеят смислено живота си.
Духът. Манифестирайте позитивни проекции
След грижата за тялото и психиката има и нещо, което сякаш е много далечно и имагинерно. Повечето от нас сме забравили за него, а всъщност то носи устойчивост, за която не подозирали или може би сме забравили. Грижата за духа ни през манифестиране на позитивни проекции би могло да е ключово за нашето оцеляване.
В емблематичната си книга "Човекът в търсене на смисъл"Виктор Франкъл споделя как е оцелял в концентрационен лагер.
Разделен от семейството си, той отрива смисъл през творчеството, любовта и страданието. Независимо че съпругата му вероятно отдавна е била убита в друг лагер, той вижда лицето ѝ в мислите си и вярва, че някой ден те отново ще бъдат заедно. Позитивна проекция или нереален блян по невъзможното, мозъкът не прави разлика.
Проекцията на по-добро бъдеще може да е спасение за духа ни. Без вяра просто умираме. Понякога бързо, а друг път бавно и мъчително. Много хора изглеждат живи, но духът им отдаван е забравил как да диша.
Посоката тук не е религиозна, но може и да бъде.
Всичко е въпрос на личен избор. Детството ми беше много свързано с религията, тъй като дядо ми ме водеше на църква и винаги ми разказваше библейски притчи. Всяка нощ казвах молитва и вярвах, че някой ден всичко ще бъде наред.
С годините и порастването загубих онази силна вяра, която имах като дете и сега си давам сметка, че с нея си е отишла една силна подкрепа в живота ми.
Голямото предимство на религиозно вярващите може би се крие в това, че те имат много стабилна основа, която трудно може да бъде разклатена. Тя е пристан и заслон, който носи усещане за смисъл и пази от тежки кризи на идентичността. Нещо, с което аз лично се боря от няколко години насам. Чувството че губя контрол, че пропадам и че всичко ще се срине.
Ако религията не е вашето нещо, можете да изберете каквато и да е духовна практика.
Изтокът предлага чудесни концепции като будизъм, кабала и други. Не е нужно да влизаме в крайност или да станем част от някоя секта, за да се погрижим за душевното си здраве. Понякога е достатъчно да формулираме нещо позитивно, което да изпратим към вселената.
Всички се свързани и сме част от едно голямо и неделимо цяло. Нашите деца са също част от цялото.
Звънецът удари
Всички живеем в социално-икономическа и геополитическа среда, която създава изключително мощни сътресения в живота ни.
Освен финансовите кризи сме подложени на хроничен стрес, който ни смазва психически, а когато домът и семейството се превърнат в бойно поле между нас и децата ни, ситуацията вече е отвъд безнадеждността.
Понякога всичко изглежда черно, непоправимо и счупено. Но може би е само е пречупено през очите, с който виждаме света. Нека звънецът удари и началото на учебната година да не е просто поредното начало, в което децата ни тръгват отново на училище.
Нека това е звънец за нас самите, за да започнем грижата първо от себе си.
