"Все още е по-добра любовна история от ‚Здрач'" - този бъзик и съпътстващите го колажи сигурно ще преследват Робърт Патинсън до живот.
Колегите му от "50 нюанса сиво" и "След" най-вероятно ще споделят същото. Романите и екранизациите по тези заглавия може и да не водят след себе си вселенски потоп, но си навличат лавина от злъч, подигравки и откровена, чиста и неподправена злоба, която не отминава с години.
Но защо? На кого толкова пречат тези произведения?
Да, сюжетите никак не са шедьоври, о, не! Далеч съм от мисълта, че бляскащите вампири, мускулестите върколаци с алергия към тениските и обърканите тийнейджърки са вълнуваща история, която заслужава минимум "Пулицър".
И съм наясно, че тези уж заплетени любовни триъгълници и изпепеляващи страсти, в които се сменят само дребни детайли като декор и занимание на главните действащи лица, са като написани от алгоритъм на изкуствен интелект.
Само че нападките към тях са напълно излишни и са признак на дребнавост, от която е по-добре да се въздържаме. Защото тези книги и филмите по тях не са направени да се харесат на всеки, още по-малко да получават престижни културни и литературни награди. В тях е вложена определена идея, предназначена за определена публика.
Нищо повече, нито по-малко.
Това са произведения, създадени за развълнувани тийнейджърки и/или скучаещи домакини.
Може да очаквате, че една 16-годишна девойка със страст и плам ще разлиства "Война и мир" и дори ще чете задълбочено пасажите на френски, без да поглежда текста под линия. Или че една отегчена от мъжа си американска съпруга ще посегне към европейската класика, вместо към "50 нюанса...". Но това просто не е така.
И авторки като Стефани Мейър и Е. Л. Джеймс, както и нашумялата в последните няколко години Анна Тод с нейното "След", го знаят по-добре от всеки друг. Затова когато сядат на лаптопа, а в случая на Джеймс - пред телефона си Blackberry, те не мислят какво ще си кажат хората, ако съчинят поредната захаросана история, изпълнена с мъже, които стават на еднорози, но припадат в краката на обикновени жени.
Жена, която съвсем откровено заявява в интервютата си, че половината ѝ роман е излязъл изпод клавиатура на мобилен телефон, със сигурност няма претенциите да е написала книга като за Нобелова награда. Мейър пък също толкова искрено си признава, че вдъхновението за "Здрач" идва след неин сън, в който вампир обича жена.
Примерът с Тод е още по-нов, но и още по-показателен. Тя съчинява "След" - нейна собствена фантазия, развихрила се върху "50 нюанса..." и "Здрач", при положение, че "Нюансите", както им казват феновете, всъщност сами по себе си са измислица, идваща от вампирите и върколаците на Мейър. Тази корелация не пречи и трите жени да трупат огромна почитателска аудитория, която жадно консумира всичко около любимите си франчайзи.
Самите авторки на тези книги не им придават особена значимост. Феновете не се интересуват, че четат/ гледат една и съща история за пореден път. Тогава защо вие го правите?
Когато 50-годишен мъж прочете книга, предназначена да вълнува току-що пораснали момичета, той неминуемо ще остане разочарован и ще си набележи куп критики.
Когато жена с три висши образования и брилянтна професионална реализация успее да дочете софт порно фантазия за милионери с BDSM наклонности, тя най-вероятно ще съжали, че си е изгубила ценното време и е ангажирала изтънчения си ум с подобно нещо.
Но времето, отделено в бълване на омраза срещу продукт, който дори не е предназначен за тях, е още по-пагубно загубено.
Да оставиш настрана книга, която не ти харесва, или да спреш филм, който те дразни неимоверно, отнема секунди. Да твориш колаж след колаж с Бела и Едуард пък в най-оптимистичния вариант коства десетина минути.
И е също толкова незряло, колкото и любовната история на вампира с гимназистката.
