Неправилно сме свикнали да наричаме фаталните катастрофи в България "война по пътищата". Да, звучи стряскащо, грабва вниманието, но не е точно. Защото при традиционната война участващите от двете страни тръгват напред с две ясни идеи в главите си - че ще убиват и че има шанс да бъдат убити.
Неща, които едва ли си мислите всеки път, когато се качвате в автомобил.
Така че по-логично ми се струва да говорим за жертви на "усещането за безнаказаност по пътищата", на "арогантността по пътищата", на "некомпетентността по пътищата", на "протекциите на определени хора по пътищата", на последствията от липсата на неизбежност на наказанията...
Навръх Великден един невинен човек, чакащ с автомобила си на червен светофар, стана поредната, незнайно коя жертва на катастрофа у нас. Различното е, че става дума за журналиста Милен Цветков.
Фаталният инцидент доведе до поредната вълна от възмущение, най-вече в социалните мрежи. Публикуват се призиви за "промяна", задават се въпроси "Докога?", излива се гняв срещу виновния и срещу всички, които карат сякаш пътят им принадлежи.
Но нека бъдем честни едни с други за минута: случилото се с Милен Цветков няма да промени нищо що се отнася до катастрофите в България и последствията от тях.
Това може да е песимистична прогноза, но каква друга да бъде след толкова други животи, загубени върху асфалта, последвани от същите такива призиви, но не и някаква реална промяна?
Разликата този път е, че вълната от възмущение е по-голяма, заради факта, че става дума за популярен журналист, чието име по-голямата част от българите знаят. Същевременно над 600 българи губят живота си при транспортни произшествия всяка година. Колко от имената им сте научили? Колко от случаите помните, дори само с бегли детайли?
Всяка една такава смърт е трагедия сама по себе си, но тя тегне дълго време най-вече над близките и познатите на жертвите. За останалата част от обществото остава просто част от статистиката.
За съжаление, както често се случва в света на новините, случилото се с Милен Цветков също бързо ще отшуми в общественото съзнание, а вълната от възмущение ще се разтвори в морето на общия информационен шум. Особено в сегашната ситуация с разпространението на COVID-19 и мерките срещу него.
Спорадично медиите ще напомнят за случая, за това как върви досъдебното производство, стигнало ли се е до съд и има ли присъда, ако изобщо се стигне до такава. На някаква мащабна промяна - в законодателството, или в обществото - обаче не можем да се надяваме.
Какво очакваме? По-малко катастрофи? По-внимателни шофьори? По-сурови наказания? Или сегашните наказания, но без да се правят изключения спрямо това с кого е роднина виновният?
Да, иска ни се. На мен, на вас, на всички, особено на тези, които вече са губили свой близък на пътя.
Реалността обаче е различна. Загиналите при тежки катастрофи в страната през 2019 г. са били 628 души, а ранените - 8499. Годината отново бележи ръст и по двата показателя след двугодишен спад. Всъщност цяло десетилетие година след година губим по минимум 601 души в катастрофи, които остават в същата тази статистика, за да си правим после изводи.
Като този, че не се е стигнало до някакъв преломен момент в мисленето на българите зад волана, за да се намали броят на подобни трагедии.
Или че нито една от законодателните мерки през този период не е успяла да смъкне това число надолу. Същевременно много повече млади шофьори са се сдобили с книжка и са станали част от гореописаните процеси по пътищата - като 22-годишния мъж, за когото от полицията съобщават, че е ударил с джипа си автомобила на Цветков.
Тези млади шофьори се вливат в басейна с водачи в България, за които "коланът само пречи", а ограниченията на скоростта са условни. Които вярват, че "не са достатъчно пияни", че да не карат, а при всяка тарикатска маневра от тяхна страна виновен ще е другият, защото "не може да кара".
Тях просто не ги е страх от наказания, може би в голяма степен заради това, че в България се наложи представата, че дори да убиеш човек на пътя пак може да ти се размине. Особено ако си "нечий син". Или дъщеря, зет, снаха, баща, чичо и пр. Ако има кой, някъде там, да дръпне една-две връвчици в твоя полза. И присъдата се топи ли, топи...
А дори да има такава, макар и минимална, дори тя да послужи превъзпитаващо за виновния, по-силно е отражението ѝ върху другите "нечии синове, дъщери и пр." - един урок, че имаш ли гръб, няма проблеми.
И последно във връзка с неизбежността на наказанията - покрай случилото се на Великден реших да проверя как се е развило делото около катастрофа с трима загинали, която лично съм отразявал преди четири години. При нея шофьорът на другия автомобил беше шофирал с почти 100 км/ч в населено място и с алкохол в кръвта над допустимото.
Оказа се, че впоследствие присъдата му е била намалена на 5 години. И той беше "нечий син". Толкова по този въпрос.
А за всички, които днес се питат "Докога?", отговорът, колкото и да тежи, май е "Завинаги". Можем да се възмущаваме онлайн до безкрай, но не това ще промени случващото се на пътя.
Остава само надеждата тези, които имат достатъчно съвест и отговорност, поне да си вадят по една малка поука след всяка такава новина - следващият път да сложат колан, да не превишават скоростта, да не отнемат предимство.
И може би тогава...
