Това е една от онези ситуации тип "Ако беше спрял на улицата човек, слушащ на уокмена си Ъпсурт през 2001-ва, беше му смъкнал слушалките и му беше казал, че Ицо Хазарта един ден ще бъде кандидат за депутат, той щеше да ти се изсмее". Може да добавим, че щеше да си дръпне, да ти направи знак с ръка, че си гламав, да си сложи слушалките и да си продължи по пътя, припявайки си "И ми говориш за Европа ли, бе, чуй новия стил, vox populi 2".
Днес същият този човек щеше да е от тези, които по някакъв начин реагират на новината, че Хазарта е кандидат за народен представител.
Защото в държавата, в която партията на Слави Трифонов стана първа политическа сила, държавата, в която във всеки парламент влизат партийни калинки, сложени в листите без някой да ги познава, изведнъж в тема се превръща кандидатурата на Ицо Хазарта.
Защото е известен; защото е рапър; защото е пял, че влизането в парламента е сигурен начин за предпазване от хемороиди; защото не е в листата на "правилната" партия... Абе, защото.
Да е ясно от самото начало - този текст няма за цел да ви (раз)убеждава да гласувате за когото и да е. Това, за което ще си говорим, са пресилените реакции около новината за една конкретна кандидатура, която само под статуса, в който Хазарта обяснява аргументите си, събра 27 хиляди реакции, по-голямата част положителни, и над 3,5 хиляди коментара.
Лайковете не са вкарали никой в парламента, но коментарите - и под статуса, и в чужди публикации - дават представа за нагласите спрямо една подобна кандидатура. От "евала" и "заради теб ще гласувам" до "как може" и "що се продаде?".
Да започнем отначало с простичкия факт, че всеки, който отговаря на две (2!) законови изисквания, може да се кандидатира за народен представител и да стане такъв. Тази възможност е залегнала в основата на демократичния процес.
Не можеш да спреш някого да се кандидатира - това, което можеш да направиш, е да се опиташ да попречиш на избирането му за депутат, президент, кмет и т.н., като подкрепиш друг кандидат на изборите.
Бунтът срещу кандидатури на популярни личности далеч не е безсмислен, факт - понякога влизането на такива лица във властта може да носи огромни последствия за обществото (трети предсрочни избори, anyone?), които замъглени от надежди и жажда от промяна няма как да бъдат предвидени.
Но често се пропуска едно нещо - такъв бунт има именно защото даденият кандидат вече е разпознаваем, а позициите му са ясни или поне така си мислят тези, които крещят "Продажник!". Защото позициите на лицата от шоубизнеса всъщност трябва да се търсят в разговори, интервюта и предизборни програми. Т.е. отвъд творчеството им, което може да е с изтекла давност, може да е било с цел провокация, привличане на внимание и пр.
На Хазарта например не може да му се отрече, че позиции по политически въпроси има, но ги обяснява подробно в свои интервюта, а не в песните, които сега се цитират. А с годините позициите се променят и идва осъзнаването, че клишето е вярно - системата се променя отвътре. Това има цена, да, но тя се плаща най-често на излизане от политиката, не при опита - да подчертаем "опита" - за влизане в нея.
Самата реакция в обществото при една подобна кандидатура показва друг, по-остър проблем: колко реакции сте видели срещу непознати партийни калинки, набутани на избираеми позиции в листите, за да правят каквото им се каже, когато се озоват в парламента?
Такива реакции няма, защото, за съжаление, много избиратели гласуват чисто партийно и не се интересуват от биографиите на наредените в листата кандидати. Ясно е, че самите партии харесват това.
Резултатът е, че във всеки парламент има народни представители, които са такива само на хартия - чиито имена същият този народ не познава, чиито гласове никога не се чуват от трибуната, които не представят избиратели, а интереси. На тези хора рядко се търси отговорност за заеманите позиции, а имената им - и неприятни моменти от биографиите им - обичайно се разбират покрай журналистически разследвания.
От друга страна, когато вече си популярно лице и влезеш в политиката, вече има изградена представа за теб, която ще накара някои да те подкрепят, а други - да не го направят. Песните ти са достъпни, изказванията ти - колкото и остри - са в социалните мрежи, позициите ти са откриваеми в интервюта, които си давал, защото е имало кой да ти ги поиска. Номерата ти, така да се каже, са видни за всеки, които има желание да се порови малко. Ако някой не го направи или не прецени правилно преди да те подкрепи, негова грешка.
Когато не депутатското ти място те е направило известен, няма и как да минеш в сенките - по-вероятно е да ти се търси отговорност, да има очаквания към теб (особено в тези, които твоята кандидатура е накарала да гласуват), да бъдеш нападан и да се чака да сгафиш.
От тази гледна може би хората от шоубизнеса, които търсят място в политиката, в някаква степен са и за съжаление. Но решението си е тяхно, проблемът също. Тези, които се притесняват, че актьорите, музикантите, водещите и прочие, станали политици, могат да се превърнат във всенароден проблем, имат един законен инструмент в ръце - машината за гласуване на посочената дата.
Интересно е, че на новината за Хазарта реагират немалко хора, които имат проблем не със самата кандидатура, а с това в листата на коя политическа сила ще бъде той. Разбираема реакция, когато виждаш риск този кандидат да привлече гласовете, които иначе биха отишли за подкрепяната от теб партия или коалиция.
В политиката е така - или си с нас, или си против нас. Но въпросът конкретно към тези недоволни е дали щяха да са против кандидатурата на рапъра, ако беше част от листата на "техните".
Именно поддържането на представата за превъзходство сред избирателите на някои политически сили е това, което капсулира тези партии и коалиции и не само им пречи да привлекат още поддръжници, но дори отблъсква потенциални такива.
В крайна сметка, кандидатурата на Ицо Хазарта вероятно ще накара някакви хора да гласуват. Не само в негова подкрепа, а може би дори и за друга партийна липса, т.е. срещу него.
Както кандидатурата му за народен представител стимулира реакции, така е възможно да стимулира и активност. Да подтикне някакви хора, дори млади, да спрат да повтарят "Колега, не ме занимавай с глупости" и да проявят интерес към изборния процес.
А това, само по себе си, не е лошо нещо в условията на ширеща се политическа апатия, нежелание за гласуване и последващата от това липса на представителност.
