Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Нормалността е на един работен ден разстояние

Давиш клавиатурата в дезинфектант и да не ти пука! Снимка: iStock
Давиш клавиатурата в дезинфектант и да не ти пука!

"Еее, хайде, бе! Изкъртихте ги от лежане тия дивани!", отсича белокосият охранител на сградата, в която се намира офисът, когато ме вижда на входа. Ясна е оценката му за двата месеца дистанционна работа, в които не ни е виждал - "тия младите нищо не са свършили".

За хората от неговото поколение "дистанционно" е онова, с което сменяш каналите на телевизора. Дотам. Те цял живот са работили с ръцете си, а всички, които са работили от вкъщи заради пандемията, за тях само са отбивали номера, докато си бият други работи.

След като разменяме няколко думи, тръгвам по коридорите на офис сградата. Като на първи учебен ден е - завръщаш се след "ваканцията", всичко е едновременно познато и някак далечно, но в случая - доста по-празно и някак по-малко уютно.

Всяко ново нещо привлича вниманието ти. На стълбището например е окачена обява - "Продавам ярета, 9-13 кг. Цена 12 лв.". Очевидно някой е решил, че дори в бизнес сграда желаещите да си правят курбани за здраве ще са повече по време на епидемията.*

На един от етажите мирише на готвено - или някой направо е заживял в офиса си, или просто там са решили да се възползват от обявата за яретата.

Стигам до нашия етаж и отварям вратата на офиса. Тихо е. Плашещо тихо. Няма я обичайната глъчка, никой не крещи по никого, никой не се смее безумно. Оглеждам се преди да прекрача прага - два месеца, а все едно са минали две години. Чувствам се като героите на Стругацки от "Пикник край пътя" - навлизам в пустата Зона, където не знаеш каква опасност те дебне зад ъгъла. Най-малкото хлебарките, които от време на време щъкат зад хладилника и около кафемашината, може да са мутирали, знае ли ги човек...

"Кой е?", провиква се глас от другия край на коридора.

"Свой", отговарям и вече правя по-смело първите си крачки. Очевидно има живот, различен от хлебарките. Другият вариант е да са проговорили, ама да не надценяваме еволюционните им способности за два месеца.

Оказва се, че освен мен има още трима смелчаци. Или е смелост, или им е писнало да съжителстват 24/7 с половинката и/или собственото им дете. В началото разговорите не вървят - писали сме си достатъчно, докато сме работили дистанционно, че няма смисъл да се разпитваме кой какво е правил/гледал/готвил.

А и като си свикнал в работно време да отговаряш само на мяукането на котката, странно е, когато преди това трябва да обработиш човешка реч. Компютърът, онзи набръчкания, скрит в черепната кухина, работи със закъснение.

Служебният компютър и той се чуди какво е станало, та два месеца вентилаторите му мълчаливо са трупали прах. Дезинфекцирам ръцете, избивам каквото живо може да се е качило по дланите ми в автобуса, и натискам бутона за включване.

Компютърът тръгва със стон и виене. За да ми го върне ме посреща с новината, че ще инсталира ъпдейти. 15 минути чакане не мърдат, може и повече... Първи спомен за някогашната "нормалност"! След това се оказва, че и рутерът е забил - още нормалност! Нещата започват да си идват на мястото, ама не съвсем.

Давя и клавиатурата с дезинфектант, като за целта слагам такъв на върховете на пръстите си и нежно я галя. Два месеца никой не я е пипал, но страх лозе пази. Смартфонът ми знае най-добре, след като два месеца се учеше да плува в спирт.

За едно нещо чичото от охраната беше прав - на стол, пред бюро, се работи някак по-добре, по-удобно и по-концентрирано. Вече дори не искам да си спомням всички конфигурации, в които като един същински Хоакин Финикс се кривях пред лаптопа вкъщи - в спалнята, на дивана в хола, на кухненската маса и на столовете на терасата.

Хората подценяват значението на удобната поза за свършената работа. Но и тук е като в секса.

Разликата е, че в офиса след "онези два месеца" пипането хич не е препоръчително. Даже и здрависването е несигурно. Никой не смее да подаде ръка - не се знае кой колко се е наплашил и дали няма да избяга с писъци. На третия час аз самият вече си пипам челото и се чудя топъл ли съм, или просто ме е напекло. Толкова време ме облъчваха с лъчите на "дезинфекцирай ръцете", "пази дистанция", "температурата и гърлото са симптоми", че вече съм си перманентно прегрял.

Кой ги знае колегите къде са били, с кого са общували, кой е кихал покрай тях? Вече може да сме се изпозаразили и утре пак пик, ама офисен. Ето защо пак дезинфектант и търкай, търкай, търкай...

Към края на деня нещата вече започват да влизат в старите си коловози. Температура очевидно нямаме. От една от стаите звучи музика, която след два месеца слушане на съседски ремонти и стрелба от апартамента на геймъра от горния етаж звучи не разсейващо, а успокояващо.

Обядът, макар и в ограничен състав, протича както преди - с дълбоки разговори за това дали в обявата "Продавам ярета" цената е за килограм, или бройка, има ли бели хлебарки и такива ли са тези в офиса, колко тъп е последният екшън с Крис Хемсуърт и дали на стилен плакат на Game of Thrones е изобразен дракон или разкрачена жена (като се замислиш - и двете се връзват със сериала).

Накрая и кафе машината, този Свети граал на всеки офис, бива отпушена със спрей с въздух, който един от колегите ползва, за да си чисти клавиатурата. Животворната течност потича, макар че вече е дошъл моментът някой да каже "Ще ходя за бира, кой иска?".

Нормалността не идва рязко само защото някой от телевизора е казал, че мерките падат. Това е процес, който ще отнеме време. При едни ще са няколко часа сред колегите в добре познатата среда. При други ще са дни, а може би седмици, но евентуално и те ще се почувстват както преди. Макар и с дезинфектант по ръцете.

А за тези, които продължават да се пипат по челото и да стоят на 2 метра от всички останали, винаги остава офертата за курбан с яре за 12 лева. Поне да са спокойни.

---

* Яре - малкото на коза (бел.учителя ви по биология)

Най-коментирани

Най-четените