Казвам се Ринго, като Ринго Стар от Бийтълс. Така ме кръстиха моите хора, когато дойдох при тях преди има-няма пет години. Спомням си как пристигнаха в моето семейство и започнаха да ни се радват. С братята и сестрите ни бяхме още кутрета, а мама все ни казваше, че вече сме достатъчно големи, за да започнем да се грижим за хора. Докато си играехме с нея, ни учеше как да постъпваме с тях, как да ги успокояваме, изобщо как да им помагаме, защото те - хората - стават много по-добри и спокойни, когато някое куче ги наглежда.
Избрах си една симпатична двойка от един мъжки и един женски човек, заедно с двете им малки паленца. Забелязах ги още като влязоха при нас, ужасно ми хареса как миришеха и направо се втурнах да ги посрещна. Настаних се в скута на женската, близнах по крачетата децата, а с мъжкия си поиграх малко на "захапи ми пръста".
Разбира се, решиха, че те са ме избрали, но това няма никакво значение. Мама и без това ни е учила, че като истински кучета - господари на хора - трябва да ги оставяме да си мислят, че всъщност те се грижат за нас, а не обратното.
А и от целия си дългогодишен опит мога да ви кажа, че това е най-добрият начин да ги направите щастливи, защото хората по принцип имат нужда най-много от две неща - някой да ги обича и те да обичат някого.
Ето така се озовах собственик не на един, а на цели четири човека, за които трябваше да се грижа.
Заведоха ме в тяхната колиба, на която веднага станах господар. Купиха ми широко легло, което сложиха в кухнята. На мен обаче отначало мястото не ми харесваше особено и затова постоянно местех леглото из всички помещения на колибата на моите хора. Те много ми се радваха, особено, когато захапвах карирания си матрак и го влачех наоколо, подтичвайки или пък го размятах насам-натам, докато тръсках глава и ръмжах.
Виж, никак не им харесваше, че постоянно се опитвах да поправя миризмата в колибата и пишках и аках, където си реша. Много се сърдеха, когато го правех, но аз бях подготвен от мама, че така ще стане и просто трябва да издържа два-три месеца и чак тогава да спра. Беше ми казала още, че ще ме заведат и на лекар, който да ми сложи едни ваксини. И въпреки че мъничко боляло, като ти ги забождат в кожата, било полезно за хората, защото те по природа били кекави и можело да се разболеят от разни неща, докато ние се грижим за тях.
Моето човешко семейство се оказа много мило и още в първите ни дни заедно видях, че няма да имам много проблеми по опитомяването им.
Когато навърших три месеца и вече имах всички ваксини, реших, че е време да започна да ги извеждам навън.
Мама ми беше казвала да се ваксинирам и срещу кърлежи, бълхи, комари и всякакви други насекоми, които вилнеят извън дома, защото ако ме ухапят, това може да ме разболее. А ако съм болен, няма да мога да си радвам човешкото семейство като кучетата!
Няма да мога да ги водя на излети в планината, спокойно да ги оставям да си играят с мен на плажа, да ги извеждам из парковете и изобщо да им организирам забавления, каквито те иначе сами просто не знаят как да си направят. Да не говорим, че понякога всички тези пълзящи, летящи и поскачащи твари могат да се прехвърлят и върху човеците, за които отговаряш и да разболее и тях. А на тях по природа им е по-трудно и трябва да им помагаме - ето например, те ходят само на два крака, а не на четири, не могат да лаят хубаво, обонянието им е направо нищожно, а и не взимат храна от земята и всичко мият, защото иначе веднага ще вдигнат температура или ще повърнат.
Ние, кучетата, работим добре с нашите доктори, ветеринарите. Аз попаднах на един наистина много сериозен, та той каза на моите хора да ми слагат редовно капки Адвантикс и да ми купуват каишка Форесто, за да забравим за тези проблеми и аз да мога да си върша работата като домашен любимец.
Сега вече така добре съм ги тренирал, че даже си записват в календарите на телефоните кога е време да ми подновят каишката Форесто и пак да ми сложат от пипетите.
Иначе да ви разкажа малко за живота у дома и каква работа съм свършил дотук. Всяка сутрин извеждам мъжкия или женския си човек на разходка. Понеже си поспиват повечко, ходя да ги будя, като или скимтя пред вратата на тяхната стая или направо се мятам в леглото им, когато вратата е отворена. Отначало малко се сърдеха, като се настанявах при тях, но постепенно започнаха да ми се радват. Аз си знаех, че така ще стане още, когато завладях дивана.
Първо се съпротивляваха, но аз ги ближех по ръцете и краката, давах им да си поиграят с моите играчки и ги оставях да си мислят, че те са ме научили да им давам лапа, когато пожелаят. И така скоро диванът, а и креслата наоколо, станаха мои. Сега вечер, когато си гледам телевизия, хората ми даже идват да се гушкат в мен и да ме галят. И много ми се радват, когато легна по корем и вдигна лапи, за да ме чешат.
Вечер също разхождам семейството си. Често извеждам и мъжкия и женската заедно, а в съботите и неделите водя на разходки и палетата.
С тях много си играя, защото трябва да ги науча да са добри хора, да обичат животните и да са грижовни към другите същества, независимо дали са човешки, кучешки или други животински. Научих ги да ми купуват специална храна и да ми я дават в точно определен час, за да съм във форма.
Понякога, докато приготвят тяхната си храна, почиствам, като изяждам това, което е паднало на пода. Така не се налага да пускат прахосмукачката, а тя е едно доста неприятно и шумно животно, да ви кажа. Така и не мога да се разбера с нея защо винаги е толкова напориста и си бута хобота навсякъде!
Също така в началото поразчистих малко у дома. Не знам защо, но хората слагат на лапите си някакви неща, които наричат обувки. Отначало си мислех, че те им пречат да ходят и затова нощем или когато си оставах сам и пращах хората си на работа или училище, ги унищожавах. На тях никак не им харесваше това, което правех и редовно се сърдеха, та добре, че един път на разходка една стара лабрадорка ми обясни, че тези обувки на хората им били нужни, а не им пречели.
Спрях също да им ям мебелите, защото пък с един кокершпаньол обсъдихме проблема с обзавеждането на човешките колиби и той каза, че хората имали нужда от много повече неща от нас, кучетата, за да им е удобно.
Затова вече отдавна не късам възглавници, не чопля стените и не гриза мебели. Но държа да отбележа, че това е мое лично решение - просто ние като истински кучета сме длъжни да правим така, че хората да си мислят, че те ни учат на разни неща.
Хайде, сега ви оставям, защото с женската водя малкото човешко дете на училище. Без мен не иска да излезе от къщи и скимти, затова съм длъжен да бъда там. А и е много мило - прегръща ме през врата, дава ми лакомства и идва да спи при мен, когато се кача на леглото в стаята му. Лошото е, че постоянно трябва да ги подсещам за всичко - много са разсеяни.
Ето сега от пет минути стоя пред вратата с каишката в устата, махам опашка и тихичко излайвам, а те все още обуват тия обувки, слагат си някакви нови и нови козини върху тялото, които наричат дрехи и все нещо търсят.
Сега май търсят ключовете от колибата... Ей, ама аз май ги прибрах снощи при мен в леглото! Тичам да ги намеря! Бау!
