Ако има проучване кой от оцелелите участници на световното първенство е най-симпатичен на широката публика, отговорът вероятно ще бъде Уругвай.
Хората на треньора Оскар Табарес вече се справиха с португалците и Кристиано Роналдо, но в Нижний Новгород ги чака ново тежко изпитание срещу Франция. Сигурно е, че урусите ще хвърлят всичко от себе си, макар и без лошо ранения си лидер Едисон Кавани.
С едва 3,4 милиона жители, от които обаче цели 165 000 лицензирани футболисти (в Португалия например те са едва 133 000 при 10,3 милиона население), Уругвай всъщност може да се похвали като една от големите сили в 150-годишната история на футбола. Действително, славата им е стара, но златна. Два пъти световни шампиони (1930, 1950), още два пъти олимпийски първенци (1924, 1928) във времена, когато игрите са били най-големия футболен финал в света, плюс 15 пъти носители на Копа Америка – не всеки може да се похвали с подобен актив.
Впрочем именно Уругвай внася атрактивния футбол в Европа преди близо век. Това става на олимпиадата в Париж през 1924 г., а първата жертва е Югославия, разбита със 7:0 пред изумената публика. Пришълците от Монтевидео стигат до титлата след победи над САЩ, домакина Франция (разгром с 5:1!), Холандия и Швейцария. За пет мача уругвайците вкарват 20 гола и получават само два.
„Народът се тъпчеше по трибуните на стадион „Коломб”, за да види как за тези хора няма тайни във футбола. Докато англичаните тогава играеха с високи топки, уругвайците използваха директни къси пасове по земя и се движеха много бързо. Беше все едно да сравняваш чистокръвен арабски жребец с коня от село”, пише прочутият френски журналист Габриел Ано.
Фундаментът на този отбор се явява Хосе Насаси – Великия маршал, лидер и играещ треньор. Педро Петроне пък става първият истински централен нападател във футбола, когато атаката се състои от общо петима души. Ектор Скароне – Магьосника от Насионал, който по-късно играе за Барса и Интер, и до днес е сред най-резултатните голмайстори на националния отбор. А „черното чудо” Хосе Андраде става първата голяма тъмнокожа звезда в световния футбол.
Затова никой не се учудва, че Уругвай печели и олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., макар и да вижда доста зор срещу съседите си от Аржентина. Първият финал пред 29 000 зрители завършва 1:1, но в преиграването три дни по-късно небесносините от Монтевидео надвиват локалния съперник с 2:1.
Именно Уругвай и Аржентина играят помежду си и първия финал на световно първенство през 1930 г. Шампионатът се провежда в Монтевидео по случай 100-годишнината от уругвайската независимост.
Лично президентът на ФИФА Жюл Риме лобира за кандидатурата, а домакините се ангажират не само да построят новия стадион „Сентенарио”, но и да поемат всички разноски по престоя на гостуващите отбори.
Не ги плаши дори големият срив на борсата в Ню Йорк от 1929 г., докарал цяла Южна Америка до просешка тояга.
13 отбора участват в това първо световно първенство, в това число и четири от Европа (Франция, Белгия, Румъния, Югославия), пътували три седмици с кораб през океана. До мача за титлата на 30 юни 1930 г. достигат двата най-силни състава – Уругвай и Аржентина.
ФИФА отпуска 10 000 места за гостуващите фенове от Буенос Айрес, но по река Ла Плата с кораби и лодки пристигат повече от 30 000 аржентински запалянковци, задръстили пристанището в Монтевидео.
Съдията от Белгия Джон Лагенус склонява да ръководи финала едва няколко часа преди началото му, и то при следните условия – да бъде изведен от стадиона в брониран автомобил, а на пристанището за всеки случай да го чака кораб, готов за светкавично отплаване.
По официалните данни на ФИФА в онзи следобед „Сентенарио” е бил пълен с 69 000 зрители, но повечето от 400-те журналисти пишат за 90-хилядна тълпа, натъпкана по трибуните. Обстановката става като пред война, тъй като доста от аржентинците идват въоръжени, и въпреки щателния обиск доста от тях влизат с пищовите.
Пабло Дорадо вдига уругвайците на крака с първия гол във финал на световно първенство, но до почивката Аржентина обръща резултата чрез Карлос Пеуселе и Гилермо Стабиле. През втората част уругвайският тайфун се стоварва върху съперника си с три точни изстрела на Педро Сеа, Сантос Ириарте и едноръкия централен нападател Естор Кастро. При четвъртия гол от аржентинската трибуна се разнасят изстрели, за щастие без жертви.
След победата с 4:2 президентът на ФИФА Жюл Риме връчва световната купа на боса на уругвайския футбол Раул Худ. Последният е доволен не само от спечеления трофей, но и от факта, че шампионатът излиза на печалба от 225 000 долара, а мачовете са гледани от почти 500 000 зрители.
Но до края на Втората световна война Уругвай липсва на голямата сцена. Тимът отказва да пътува до финалите в Италия (1934), а след това бойкотира мондиала във Франция (1938), защото ФИФА го дава за втори пореден път на Европа, а не на Южна Америка.
Но при завръщането си Уругвай печели вероятно най-великия финал в цялата история на футбола, този от 16 юли 1950 г. срещу Бразилия на стадион „Маракана”.
Тогава за пръв и единствен път се играе във формат с финална група от четири отбора, а последният мач ще реши титлата. На бразилците им върши работа дори и равенство. Всички в Рио очаква разгром с пет-шест гола и се готви за празненства с плакати по улиците „Бразилия – шампион”. За всеки от футболистите е приготвена по една лека кола като награда, а приемът им в президентския дворец трябва бъде веднага след връчването на световната купа. На треньора Флавио Коста обещават депутатско място.
Стига се чак дотам, че вестник „Журнал ду Бразил” отпечатва още преди двубоя значителен тираж със заглавието „Великата победа”, за да го продава веднага, без да губи време по печатниците.
Именно един такъв брой, доставен в уругвайската съблекалня, обижда до смърт футболистите. Отначало треньорът Хуан Лопес им нарежда да играят повече в отбрана. След като напуска съблекалнята обаче, капитанът Обдулио Варела заявява на останалите: „Момчета, не сме неудачници. Да покажем какво можем!”
Пред 200 000 зрители (световен рекорд за всички времена!) бразилците повеждат малко след почивката, но Варела залага топката в центъра и извиква: „Време е да тръгнем към победата!” В 66 минута Скиафино изравнява, а към края Алсидес Гиджа забива втория пирон в ковчега на бразилците.
„Само трима сме успявали да смълчим 200 000 души на Маракана – Франк Синатра, папа Йоан Павел II и аз”, ще каже половин век по-късно голмайсторът.
И макар че Уругвай никога повече не успява да покори световния връх, тази страна остава завинаги записана със златни букви в историята.
„Фундаментите на нашата футболна култура са изливани именно в онези години, и това ни прави силни, макар и географски да сме малка страна за разлика от Китай например”, отбелязва днес футболният историк Пиер Ариги от Монтевидео.
На същото мнение е и националният селекционер Оскар Табарес: „Ние от Уругвай разбираме футбола по-добре от всички останали”. Дали го разбират по-добре и от французите на Дидие Дешан? Без съмнение, битката в Нижний Новгород се очертава да бъде изключително вълнуваща.
