На 21 септември 1996 г. Уесли Бойл прави своя дебют за Лийдс Юнайтед.
Той е един от най-обещаващите млади таланти на клуба и изглежда, че пътят му оттам нататък ще е само нагоре - но лош късмет и още по-лош съвет от доктор водят до тъжен куриоз. Дебютът на младока се оказва и негов бенефис.
Най-успешният младежки тим на Лийдс е в основата на големия пробив в Шампионската лига, но кариерата на един от най-талантливите халфове от този отбор е предварително разрушена от контузии и неправилно лечение.
Уесли Бойл е привлечен в Лийдс на 16 години и заиграва заедно с Хари Кюъл и Джонатан Уудгейт в тима до 18 г., с който печели младежката ФА Къп.
"Бяхме един от най-добрите младежки отбори в страната. Всички играчи бяха невероятни технически", разказва Бойл. "Не беше нужно да си експерт, за да видиш, че Хари Кюъл ще стане голям футболист. Уудгейт беше другият отличаващ се в отбора, но сред останалите имаше много добри, от 1 до 11 и даже при резервите".
"Побеждавахме всяка седмица - загубихме само един мач през онзи сезон. А няколко от нас вече бяха дебютирали за първия отбор".
Самият Уесли Бойл е на 17, когато се появява в игра за мъжкия тим срещу Нюкасъл. Изненадан от получения шанс, той влиза като късна смяна на Иън Ръш, който е почти двойно по-стар от него.
Бойл е в Лийдс само от шест месеца, а вече се озовава сред звездите от представителния отбор и даже преди мача е предупреден, че може да е титуляр заради контузия на Лий Шарп.
"Нервите ми бяха опънати, но в крайна сметка се оказах на скамейката. Влязох за 10 минути в края. Джордж Греъм беше мениджър, но не ми каза нищо, Дейвид О'Лиъри беше асистент, той ме повика и ми каза просто да покажа какво мога и да се наслаждавам, това беше".
"Сложиха ме отпред за няколко минути, но бях срещу Дарън Пийкок, който беше огромен. Помня, че скочих за една топка с него, но имах чувството, че е три фута по-висок. Преместиха ме на лявото крило, но мачът свърши сякаш за секунди. Бяхме победени с 1:0 от голям отбор с Жинола, Асприля, Кийт Гилеспи и Дейвид Бати".
До края на сезона шансовете на младите таланти в Лийдс намаляват силно заради конфликт между Джордж Греъм и наставника на младежкия отбор Пол Харт.
"Харт настояваше да вкара Уудгейт в първия отбор, но Греъм не искаше, така че беше нещо, свързано с това. Следващия сезон Харт напусна и отиде в Нотингам Форест, след като спечелихме ФА Къп", обяснява Бойл.
Джонатан Уудгейт все пак получава своя шанс да се наложи в Лийдс, но това не важи за Уесли Бойл, чиито проблеми започват някъде тогава.
"Първата ми контузия беше възпаление на прасеца, за което се нуждаех от операция, и това ме извади за няколко месеца. После около половин година по-късно получих основната контузия, която реално съсипа кариерата ми в Лийдс", разказва играчът.
"Имах отчупена кост от лявата пета и всъщност претърпях операция два пъти, което ме извади от игра за около две години. Връщайки се назад, мисля, че изобщо нямах нужда от тази операция. Хирургът каза, че ще се върна след 6 седмици, но това няма как да се случи, когато имаш отчупена кост на петата".
"Просто направих каквото клубът ми каза, но година по-късно не можех дори да ходя нормално. Направиха операцията повторно, защото малки израстъци растяха на костта и трябваше да ги отчупят пак, което беше кошмарно. Цялата пета доби различна форма и ахилесовото сухожилие беше двойно по-голямо от това на другия крак след операциите".
"Клубът ме прати вкъщи от ноември до края на сезона и каза, че докторът не може да направи нищо за мен и трябва да се прибера да се възстановявам".
В един момент изглежда, че Уесли Бойл изобщо няма да е в състояние отново да играе футбол, но Лийдс уволнява доктора си за начина, по който е подходил в ситуацията.
Тогава Бойл получава надежда, че за него има някакво бъдеще.
"Върнах се следващия сезон и опитах да играя, но травмата си оставаше и искаха да ми направят трета операция - реконструкция на петата - която съвсем щеше да ме довърши. Но онзи доктор беше уволнен от Лийдс, защото беше напълно безполезен и на негово място дойде друг, Дейв Хенкок, който веднага каза, че не трябва да си правя операция, защото няма да мога дори да ходя нормално".
"Той ме подложи на рехабилитация за половин година и ме върна в игра още същия сезон. Беше страхотно за мен, получих още една година договор, за да мога да се докажа, но после си обърнах глезена".
Това е сезонът, когато Лийдс лети и стига полуфиналите в Шампионската лига, но Уесли Бойл е принуден да се лекува и да гледа отстрани.
"Бяха вълнуващи времена за клуба, пробихме в Шампионската лига, бяхме в челото на Висшата лига, дразнех се, че не мога да играя. Всички от младежкия отбор получаваха мачове при мъжете, а аз от самото начало бях пред тях в йерархията. Но бях забит в залата за физиотерапия от 9 до 5 всеки ден, прекарвах много часове сам във фитнеса - беше си кошмар".
"Бях стигнал до етап, в който мислех, че ще се наложи съвсем да се откажа от футбола, така че беше тежко да гледам онези мачове отстрани. Но се радвах за момчетата".
В крайна сметка Уесли Бойл приключва с Лийдс, но не и със спорта като цяло.
Полузащитникът се завръща в своя роден тим, северноирландския Портадаун, и там остава 10 години, като записва 200 мача. Успява да спечели титлата на Северна Ирландия и да играе в евротурнирите, но мечтата му да се върне в Англия и да се докаже там не се осъществява.
Досегът му с големия футбол си остават онези 10 минути на "Елънд Роуд" срещу Нюкасъл - с пълния стадион, атмосферата и изключителните играчи около него.
Днес Уесли Бойл е на 41 г. и не отрича, че именно дебютът-бенефис във Висшата лига се оказва най-хубавият му момент във футбола. Но е щастлив, че впоследствие въобще успява да направи кариера.
"Мисля, че мнозина на мое място щяха да се откажат с тези контузии. Поглеждам назад и си мисля колко съм доволен, че проявих упорството да ги преодолея и да продължа да опитвам. Защото много го исках - и просто бях решен да играя футбол".
