Историята на Сюлейман Сане не е типичната за африкански футболист, озовал се в Европа. Сенегалецът пристига във Франция като част от семейство на дипломатически служител. Тогава Сане е на четири. Фамилията първо се установява в Тулуза, след това се мести в Париж.
"Биваше ме в много видове спорт - разказва Сюлейман. - В спринта на 100 записах резултат от 10.70 сек. Тренирал съм борба, дори бокс. Баща ми даже ме подтикваше да продължа на ринга, но не исках да получавам поредната тупаница в мутрата. Установих, че ставам за футбол, когато ми подариха мотопед. Навремето клубът ти подаряваше чифт обувки, ако ставаш, колело, ако си добър и живееш далеч от базата. Ако задължително държат да останеш, ти подаряваха мотопед."
Когато съобщава на баща си, че иска да става професионален футболист, Сане не среща особен възторг.
"Семейството ми винаги е било свързано с политиката, а баща ми каза: "Футболист не е професия". Казах му, че във Вири-Шатийон ще получавам 6000 франка. Такава заплата по онова време не получаваха дори висшистите във Франция. А баща ми не вярваше до момента, в който се наложи да подпише договора вместо мен. И беше изумен", разказва Сюлейман.
Липсата на комуникация пък го отвежда в Германия.
След края на сезона той заминава на почивка в Рим с приятели, а в дома му се получава повиквателна за казармата. Обикновено футболистите се ползвали с привилегии и бивали зачислени на не повече от 100 км от града, в който играят. Но за тази цел клубът трябвало да изпрати молба до военните. И почивката на Сане излязла скъпо, защото докато се върне във Франция, срокът бил изпуснат. И го чакало поделение в Шварцвалд, Германия.
Но за щастие лейтенантът разглежда досието на Сане и го включва първо във футболния отбор, а впоследствие го води и в аматьорския Донауешинген.
"Планът беше да отбия службата, да играя за Донауешинген и да се прибера във Франция - припомня си Сане. - Но в края на казармата президентът на клуба ми каза, че благодарение на някакъв спонсор ще мога да получавам пари като преди армията. Трябваше да работя допълнително в обувната фабрика на спонсора, което може би беше крачка назад, но тогава реших така."
На терена Сюлейман е машина и вкарва по 5-6 гола на мач, а регионалните вестници започват да му обръщат повече внимание.
Започва и да се появява интерес от професионални отбори, но удара правят от Фрайбург. И Сане се отблагодарява подобаващо - 17 гола в първия си сезон,18 във втория, 21 в третия.
А освен реализация, във Фрайбург сенегалецът среща и любовта на живота си. Тя е бронзовата медалистка в многобоя от олимпийския турнир по художествена гимнастика в Лос Анджелис през 1984-та Регина Вебер.
"Впечатлих я с брейкденс. Във Франция бях свикнал да танцувам - усмихва се Сане. - Родителите на жена ми не бяха особено щастливи в началото на нашата връзка. Смятаха, че професионалните футболисти гледат задниците на всяка срещната. За щастие братята на жена ми бяха луди фенове на Фрайбург и бяха много щастливи за нас."
В онези времена обаче тъмнокожите футболисти в Бундеслигата са малцина. А противниковите агитки задължително ги посрещат с маймунски звуци.
"Първоначално не разбирах какво пеят. След това вече стана неприятно. Не знаех добре езика и трябваше да отговарям по друг начин - с голове. На един мач срещу Хамбургер вкарах и отидох на флагчето да потанцувам. Започнаха да ме замерят с банани и портокали. Вдигнах едни от земята, обелих го и си го изядох пред тях. Според мен голяма част от хората, които ме обиждаха тогава, не бяха расисти. Просто стадионът ги превръщаше в зверове. Жена ми смяташе, че те нямат какво да кажат вкъщи или на работа и отприщваха целия си гняв точно на трибуните", добавя Сюлейман.
Но в един момент чашата прелива и той пише заедно с Антони Йебоа и Тони Бафоу открито писмо до феновете на всички клубове за подкрепа.
В това време Лигата мълчи за проблема заради влиянието на футболните клубове и нежеланието ѝ да ги ядосва. Това все пак дава някакъв резултат. За кратко. Но Сане среща друг проблем като играч на Нюрнберг. Местен журналист публикува материал по "деликатна" тема. Според него в редакцията на вестника пристигали заплахи от страна на феновете, че ще се откажат от годишните си карти, защото "един негър носи славната фланелка на отбора им".
"Този човек просто не ме харесваше. И това не беше проблем. Стана такъв, когато започна да пише унизителни материали за семейството и жена ми, при това без изобщо да е разменил и дума с нея. Един ден казах на главния им редактор, че ако този продължи да пише подобен тип материали ще се запознае с мен на живо.
Срещнах го след една тренировка, предстоеше пресконференция. За да стигне до залата, той задължително трябваше да мине покрай мен. Застанах в коридора и го зачаках, той нямаше вариант за излизане, без да се засечем. Зачаках го 20-25 мин. Нямаше накъде, трябваше да тръгне. Когато ме доближи, го предупредих да спре да пише глупости за жена ми.
Той ми кресна, че живеел в свободна страна и можел да си пише каквото си иска. Ударих му една глава и му счупих носа - връща се към случая Сане. - Той влетя в залата за пресконференции целия в кръв и се развика, че съм искал да го убия. А треньорът ме попита защо наистина не съм го пречукал."
Обвинение срещу него така и не бива повдигнато. Сане е принуден да направи 2000 марки дарение за благотворителна организация, но в знак на солидарност съотборниците му плащат сумата от клубната каса.
А понеже стана дума за семейството на Сами, негов син е един германски национал на има Лерой Сане.
