Има нещо почти иронично в третия сезон на "Домът на дракона".
Сериалът най-сетне даде на зрителя онова, което му обеща от самото начало - война, дракони, армии, кръв и зрелищни сблъсъци. Историята се задвижи, а екранът се изпълни с мащаба, който предполага гражданската война между Таргариените.
И въпреки това основните разказвателни проблеми пред Райън Кондал остават нерешени.
Създателят на "Домът на дракона" продължава да е майстор на фокусните дуели и в третия сезон на поредицата. Умее да създава силни водещи персонажи, умее да ги сблъсква, но все още не е намерил най-добрият начин да овладее останалия свят около тях.
Добавяме към това и факта, че третият сезон сериозно се отклонява от "Огън и кръв" на Джордж Р. Мартин, което сериозно дразни феновете на книгата.
В това се състои едновременно най-голямото достойнство и най-голямата слабост на третия сезон.
Ренира Таргариен е истинското сърце на сериала и неговият най-силен образ - не защото е идеален лидер, а защото е изградена от дълбоки противоречия, скрита малодушност и безкрайни капризи, които трудно могат да бъдат удовлетворени.
Тя седна на Железния трон, следвайки законното си право да бъде кралица, а всеки следващ епизод беше доказателство, че не притежава качествата да бъде такава.
Ренира не мисли стратегически, не поема отговорност за решенията си и постоянно търси потвърждения отвън, че заслужава властта, към която така стръвно се беше устремила.
Нейната трагедия е, че е поставена на позиция, с която не може да се справи, но раздутото ѝ самочувствие я заслепява и я кара да вярва, че управлението е нейното призвание.
В това отношение с Егон си приличат много повече, отколкото се различават.
И двамата са плодове на провала на Визерис - кралят, който им е оставил наследство, но не е подготвил никое от децата си да го понесе. И Ренира, и Егон израстват с убеждението, че тронът им принадлежи, но всъщност никой от тях не е достоен да бъде владетел.
Тази съпоставка е едно от най-добрите неща, които Кондал е направил със сериала.
А изпълнението на Ема Д'Арси като Ренира го бетонира. Тя перфектно пресъздава кралицата на моментните настроения, чиито стратегии се сменят като ветропоказател.
Д'Арси майсторски предава едновременно властолюбивост, страх, гордост, самота и вечното съмнение на човек, който непрекъснато се пита дали наистина заслужава мястото, за което толкова отчаяно се бори.
От другата страна е Ормунд Хайтауър - нейният смислов антипод в историята.
Ако Ренира се опитва да докаже, че властта се полага по право, Ормунд е човекът, който вярва, че властта принадлежи на този, който успее да си я извоюва.
Той е по-добрият стратег от двамата, но и по-опасният, защото разбира системата, в която се намира, и няма скрупули да я използва в своя полза.
Докато Ренира отчаяно се бори да докаже собствената си легитимност, Ормунд изповядва философията, че властта не се печели с право, а се взема със сила. Това ги превръща в страхотна драматургична двойка.
Кондал очевидно има усет към този тип конфликт - към сблъсъка между два персонажа, които са огледални образи, но не и точни копия един на друг.
Проблемът обаче е, че Кондал е много по-добър в изграждането на подобна централна ос, отколкото в подреждането на всичко около нея. Защото когато историята се отдалечи от Ренира и Ормунд, започва да губи фокус.
При Алисън, Хелена, Емонд, Мизария, лорд Корлис и неговите извънбрачни синове персонажната арка не е толкова консистентна, колкото при водещите герои. И не защото те са слаби персонажи по дефиниция. Напротив.
Проблемът е, че сериалът не успява да ги развие с необходимата психологическа последователност.
На моменти те предприемат действия, които изглеждат продиктувани повече от нуждите на сюжета, отколкото от естествената еволюция на самия персонаж.
Получава се някакъв странен сценарен зиг-заг, при който някои от героите правят големи ходове, колкото да придвижат историята напред, а след това изчезват за няколко епизода, или се появяват в 1-2 сцени, колкото да напомнят за съществуването си.
А оттам и историята леко започва да губи фокуса си.
Когато второстепенните персонажи не получават достатъчно ясно развити драматургични линии, сюжетът започва да се разклонява, без всяка от тези линии да носи еднаква тежест.
Историята прескача от един герой към друг, от една политическа интрига към друга, от Кралски чертог, към нови армии, нови съюзи и нови лица.
Вместо отделните линии постепенно да се събират в една по-голяма конструкция, те започват да съществуват паралелно. И тогава се появява усещането за задръстване.
Не защото в сериала се случва прекалено много, а защото твърде много сюжетни линии се опитват да бъдат еднакво важни.
Това размива и емоционалния център на историята. Когато вниманието постоянно се прехвърля между различни персонажи, зрителят няма достатъчно време да остане с един конфликт, да разбере мотивите му и да усети последствията от него.
Сериалът започва да прилича на хроника, която трябва да отметне определен брой събития и персонажи, защото те трябва да присъстват, вместо на история, която сама избира кои от тях са най-важни.
Точно тук се вижда парадоксът на "Домът на дракона". Кондал е най-силен, когато сведе историята до сблъсъка между два персонажа. И е най-слаб, когато трябва да разпредели тежестта между всички останали около тях.
Третият сезон на "Домът на дракона" най-сетне улавя бика за рогата. Наративната му структура е значително по-жива от летаргията на втория, темпото е по-динамично, а като визуален спектакъл няма равен с друга продукция. Сериалът прави показно как се използват CGI ефектите не само за да се оправдае космическия бюджет, а и за да се вплетат стилово и семантично в създадения от екипа свят.
Като драматургия обаче продукцията все още се бори с един и същ стар проблем: превръщането на масивния ансамбъл в цялостна история вместо в сбор от разпръснати сюжетни линии.
Въпреки това третият сезон бележи категорична крачка напред - той е по-мащабен и носи осезаемото усещане, че събитията неумолимо се движат към своя финал.
Остава само един ключов въпрос преди финалната глава: ще успее ли Райън Кондал да подреди тази сложна мозайка така добре, както умее да изгражда централните сблъсъци?
ОЦЕНКАТА ЗА ТРЕТИЯ СЕЗОН НА "ДОМЪТ НА ДРАКОНА": 3 от 5 кафенца
