Три от най-влиятелните държави в мюсюлманския свят се обединиха в пакт за отбрана и сигурност, който би могъл да се окаже с голямо значение.
"Споразумението за съвместна отбрана от Мека" на Саудитска Арабия, Пакистан и Турция надгражда предишното двустранно споразумение между Рияд и Исламабад. То гласи, че всяко "въоръжено нападение срещу една от трите страни ще се счита за агресия срещу всички", като формулировката е идентична с тази на Член 5 от Северноатлантическия договор.
Това даде повод на мнозина малко прибързано да определят пакта като "Ислямското НАТО".
Фактът, че трите държави решиха да сключат подобно споразумение отразява рязкото влошаване на сигурността в региона след американско-израелските удари срещу Иран и последвалите ответни атаки на Техеран, засегнали пряко и държавите от Персийския залив.
Заедно с това пактът подчертава нарастващото разбиране, че гаранциите за сигурност от страна на САЩ при администрацията на Доналд Тръмп далеч не са толкова гранатирани, което кара регионалните сили да поемат инициативата.
Какво представлява по същество това споразумение.
Пълният му текст с всички подробности към момента е класифициран и до него няма достъп. Според предоставените официални информации обаче може да се говори най-общо за три основни линии на сътрудничество:
- Отбранителна индустрия - съвместно производство, трансфер на технологии и инвестиции в отбранителния сектор. Турция има изключително развит военно-промишлен комплекс и втората по големина армия в НАТО, докато Саудитска Арабия разполага с огромен финансов капитал и е сред най-големите световни купувачи на въоръжение. Пакистан от своя страна е ядрена сила;
- Сигурност и военни учения - засилване на оперативната съвместимост между въоръжените сили, обмен на кадрова подготовка и разузнавателно сътрудничество;
- Дипломатическа координация - съгласуване на геополитически позиции по отношение на сигурността в Близкия изток, Южна Азия и Червено море;
Засега се предвижда създаване на генерален секретариат със седалище в Саудитска Арабия, но трите държави са много, много далеч от изграждане на обща командна структура, интегрирана мрежа за противовъздушна отбрана, стандартни оперативни протоколи или общи логистични бази.
Неясно остава също как точно се дефинира "въоръжено нападение", дали военната подкрепа се задейства автоматично и доколко всяка страна запазва правото си сама да преценява какъв тип помощ да предостави.
По-рано тази година, през април, Пакистан изпрати в Саудитска Арабия ескадрила изтребители и китайска система за ПВО, за да подпомогне защитата на кралството от ирански въздушни удари.
Макар това вероятно да показва как би изглеждала подобна подкрепа на практика, тя в момента далеч не е достатъчна, за да гарантира сигурността на Рияд срещу атаките на Иран и йеменските хути. От друга страна вероятността Пакистан да осигури "ядрен чадър" за Саудитска Арабия за момента граничи с научната фантастика.
Така че да се говори за нещо дори бегло наподобяващо НАТО е пресилено и погрешно. Реалността е, че трите държави са изключително различни политически и идеологически и имат своите собствени съображения за създаването на подобен регионален блок.
За Саудитска Арабия цялата държавна политика е подчинена на "Визия 2030"
Това е амбициозна икономическа трансформация за трилиони долари, чиято цел е да освободи страната от зависимостта ѝ от петрола. Мащабните проекти като футуристичните мегаградове и привличането на световни технологични гиганти изискват абсолютна стабилност, а постоянните ракетни удари срещу енергийна инфраструктура и търговски маршрути в Червено море нанасят пряк удар върху тези икономически планове.
Саудитска Арабия от дълго време инвестира в отношенията си с Вашингтон, но текущата война с Иран показа, че САЩ трудно могат да изолират съюзниците си от военните действия и негативните последствия от блокадата на Ормузкия проток и ескалацията в Червено море.
На този фон е логично престолонаследникът на кралството Мохамед бин Салман да търси варианти за създаване на по-гъвкава мрежа от регионални сътрудничества, която да не изключва партньорството със САЩ и едновременно с това да реагира по-ефективно на променящите се заплахи и намаляващия възпиращ капацитет на Вашингтон.
За Турция това е шанс за разширяване на регионалното влияние
Отношенията на Турция и Иран са сложни и трудно можем да си представим, че южната ни съседка би влязла в разрушителна война заради саудитските петролни рафинерии.
От друга страна пред президента Реджеп Ердоган се отваря широк хоризонт за доходоносни сделки в Персийския залив при положение, че към пакта се присъединят и още държави. Богатите монархии от региона могат да се превърнат в ключов пазар за турската отбранителна индустрия - от военноморското корабостроене и производителите на дронове до доставчиците на всякакъв вид високотехнологично въоръжение.
Споразумението от Мека надгражда все по-осезаемото присъствие на Турция в региона - процес, подкрепен от отличните отношения с новата власт в Сирия, традиционно близките връзки с Катар и военно-икономическия отпечатък в Сомалия, на входа на Червено море. С тези действия Ердоган недвусмислено цели да си осигури ключова позиция по търговските и енергийните коридори, свързващи Индийския океан с Европа.
Шанс за Пакистан да поеме глътка въздух
През последните 15 години Пакистан става все по-обвързан с Китай, ставайки част от мащабната инициатива "Един пояс, един път" и нейния Китайско-пакистански икономически коридор.
Само че това така и не помага на Исламабад да се справи с дълговете си, галопиращата инфлация и задълбочаваща се криза в областта на сигурността заради военните действия по границата с Афганистан. В тази ситуация Шахбаз Шариф и военното ръководство около него по-скоро виждат споразумението като път към финансова подкрепа и свежи икономически ресурси от Рияд.
Наред с финансовия глътка въздух пактът носи на Пакистан и други стратегически предимства. Близкият изток остава ключов Исламабад, тъй като регионът е е основен източник за горива и дом за милионите пакистански имигранти, чиито парични преводи са стълб за пакистанската икономика.
Споразумението от Мека не е "ислямско НАТО" и не създава нов глобален военен гигант.
То по-скоро очертава геополитически прагматизъм. Трите държави не търсят идеологическо единство, а опитват да решават конкретни свои проблеми. Вероятно ще се присъединят и други, като Египет е най-възможният следващ съюзник.
Близкият изток вече е в ера, в която регионалните сили ще разчитат все повече на себе си и все по-малко на външните гаранти на сигурност.
