Националният ни отбор по волейбол изпълни перфектно спортно-техническата си задача и влезе във финалната четворка на европейското първенство. Ако днес победи и французите, значи е надскочил собствената си класа. А триумф във финала ще е равносилен на подвиг.
В действителност България е и винаги е била сред значимите волейболни сили. Регулярно печели медали от големи турнири - сребро от олимпиадата в Москва, пет отличия от световни и четири от европейски шампионати. Така че изненада буди по-скоро фактът, че по някаква причина все още не сме били на върха. Освен това сме на седмо място в ранглистатата на ФИВБ. Там Италия е пета, Франция - 12-а, Словения - 39-а.
Ето че мечтаният миг изглежда по-близо отвсякога. Всички предпоставки са налице - състезатели на топ ниво, компетентен щаб и феноменална подкрепа. Французите са адски силни, италианците са във форма, словенците творят история. Но на кого му пука - те ще трябва да оцелеят в емоционалната центрофуга, наречена „Арена Армеец“. А това ще им се види далеч по-сложно, отколкото да спрат атаките на Владо Николов и Тошко Алексиев.
И ако в чисто волейболен план постигнатото дотук е съвсем очаквано, успехът има и едно по-различно измерение. Ще го забележите пред касите за билети. В сълзите на феновете, които с цяло гърло пеят химна. В огромния трибагреник, понесен на ръце по трибуните. В трескавите разговори в маршрутката и метрото.
Да, волейболистите обединиха нацията. Напук на всички конфликтни сюжети от мрачното всекидневие - избори, бежанци, Путин, Обама...Цялата тази лепкава тиня остава на заден план поне до утре. Потенциалът жужи във въздуха като при опитите на Никола Тесла. При малко късмет в неделя вечер улиците ще бъдат залети от клаксони и усмивки както преди 21 години (в галерията може да си припомните някои от великите спортни постижения и икони, които ни сплотиха. Тя няма претенции за изчерпателност, не е класация. Умишлено са подминати успехите на клубно ниво). А после...после ще му мислим.
Но това е само най-повърхностният пласт от уроците по обединение, което ни преподават Пламен Константинов и неговите 14 храбри воини. Преди да обединят останалите, те обединиха самите себе си. Доказаха, че има изход от омагьосания кръг с българите пред казана.
Ако следите отдавна и изкъсо случващото се в отбора, едва ли сте забравили някои смущаващи епизоди. Например как Владо Николов бе позорно изгонен от състава. Как двамата с Пламен открито не се понасяха, а според злите езици решаваха споровете си дори с юмруци. Как тимът се бе разделил на две след уволнението на Радостин Стойчев и отказването на Матей Казийски. И още, и още.
И днес не всички се харесват, още по-малко се обичат. Няма и нужда - не това е ключът към на единението. Те просто прозряха, че в колективните спортове (както, впрочем, и в държавата) до върха се стига само заедно. Егото трябва да остане в подножието, в раницата има място единствено за професионализъм. Ако не помогнеш на този до теб, ти също си обречен на провал.
И вълшебството внезапно се случва. Ето защо Ники Пенчев преодоля личната трагедия. Ето защо момчетата се прегръщат не само след спечелена, но и след загубена точка. Ето защо Пламен и Владо - някогашни врагове, днес са верни съюзници. Не защото непременно се харесват, още по-малко се обичат. Поставили са си цел, до която могат да стигнат единствено като екип.
Дори и днес да не успеят срещу Франция, мисията им е изпълнена. Показаха ни как се прави. И дано сме внимавали достатъчно в час.
„Върша единственото, което умея - да играя волейбол“. Това е простичкият отговор на 38-годишния Владо Николов на въпроса как така скача и плонжира, сякаш е на 20. И понеже той и колегите му играят волейбол съвършено, машината се задейства.
Стотици, хиляди деца вече питат родителите си кога ще ги заведат на тренировка. Бизнесът долавя шанса си за ефективна реклама. Остава и чиновниците във федерацията да проумеят, че задълженията им се простират далеч отвъд лъскавата витрина, наречена национален отбор.
И дано един ден всеки от нас практикува професията си така, както Владо играе волейбол – успешно и в името на общата цел. Когато този ден дойде, България ще бъде различна.