Може би това е най-трудният текст.
Ние, както и милиони руснаци, искаме да видим най-добрите ни спортисти: атлетите Сергей Шубенков и Елена Исинбаева, бореца Билял Махов, тенисистката Светлана Кузнецова, джудиста Тагир Хайбулаев, волейболистите Сергей Тетюхин, Максим Михайлов и Дмитрий Мусерски и не само тях.
Уверени сме, че чистите спортисти не трябва да страдат заради други нарушения. Принципът на колективната вина е нещо странно. Президентът на МОК Томас Бах е прав: „Не може да накажете руските бадминтонисти за това, че вероятно е имало подмяна на проби в Сочи“. Те са невинни.
Може би лавинообразните допинг-скандали с участието на Русия са 90% политика. Но за останалото – вината е наша. И точно за тази вина трябва да говорим. Не прехвърляйте вината, не заглушавайте прииждащата катастрофа, не се поддавайте на гласове от телевизора („Разбира се, американците!“), а вижте проблема в себе си.
Може би сега е най-доброто време:
- да променим руския спорт (да се научим не само да пилеем, но и да допринасяме)
- да се отървем от посредствените ретроградни чиновници
- да направим нужните поправки в законите (за феновете, допинга, физическата култура и спорта в Русия и др.)
Това е шанс, който ни дава „кървавия Запад“.
Това е шанс, от който трябва да се възползваме, ако осъзнаваме мащаба на собствените си проблеми.
Защо Русия е виновна?
Първо – трябва да помислим, защо заслужихме подобно отношение. Защо системата ни е сбъркана? И защо светът не ни вярва?
1. В Русия спортистите, които са хванати с допинг, не се третират като нарушители, а като мъченици.
Ние в Sports.ru, разбира се, също сме виновни: навремето активно подкрепяхме биатлонистката Екатерина Юриева, която на два пъти бе хващана с допинг. Не биваше да го правим, но съжалихме Катя по човешки.
Обществото поощрява, дори оправдава подобни спортисти, въпреки че би трябвало да е обратното. Това води до закономерността: спортисти, обвинени в нарочно и систематично използване на допинг, биват награждавани, получават коли и пари за подготовка.
Или правителството не вижда това като проблеми?
Явно не вижда.
Треньорът по спортно ходене Виктор Чегин получи медали и награди, центърът за олимпийска подготовка бе именуван на него, а всички си затваряхме очите, че 24 (двадесет и четири!) от спортистите, които той подготвя, изгоряха за допинг.
Помислете за това число. Двадесет и четири! Никой не е знаел? Не ме карайте да се смея! Докато Чегин жънеше медалите, беше удобен и полезен на Министерството. Слухове за проблема с Канискина имаше още преди Лондон, но тя все пак отиде и спечели сребро, а златото отиде при Елена Лашманова. След това разбрахме, че Лашманова е употребявала на опасния за живота генен допинг GW1516.
Върнаха ли спортистите и треньорите наградите, премиите, колите, които получиха от държавата? Не, те върнаха само „нечестните“ медали, които искаха да спечелят на всяка цена. Защото явно държавата не е била против.
За да бъде още по-забавно: в разгара на допинг-скандала в ходенето (който, на теория, трябваше да остане в тайна) бе написано писмо до президента на Руската федерация в подкрепа на треньора: „Взетото решение спрямо Виктор Михайлович Чегин и ликвидирането на центъра за олимпийска подготовка имат субективен характер и политически подтекст, тъй като са взети под огромния натиск на Световната антидопингова агенция (WADA) и Международната асоциация на атлетическите федерации (IAAF)”.
Как мислите, трябваше ли светът да реагира на това, че спортистите подкрепят треньор с подобна репутация?
2. Руските спортисти често са хващани с допинг, а конкретни виновници НИКОГА не се намират
Забавно, нали?
Хванатите спортисти отричат вината си, никого не издават, след което получават пари за мълчанието си. Ако не бе държавната намеса, Русия нямаше да има проблем с персоналната отговорност. Но в допинга участват всички – затова всички мълчат, нищо не се разследва, няма публично порицание. Никой не прекъсва порочния кръг. Никой не иска да напусне системата.
И всичко в спорта изглежда наред.
Скиорката Лариса Лазутина, година след допинг скандала, стана депутат в Общинския съвет на Москва от партията Единна Русия.
Друг скиор – Евгени Дементиев – стана заместник-директор по научно-методическите и медицински работи в института „Център за спортна подготовка на отборите в район Югра".
Лекоатлетката Ирина Коржаненко и биатлонистката Екатерниа Юриева участваха в спортното предаване на Първи канал.
Лекарят на отбора по биатлон, Андрей Дмитриев, признат за участник в големия скандал от 2009-а, се появи отново в националния отбор преди Игрите в Сочи. И Русия се замести в друг скандал (положителните проби на Юриева, Логинов и Старих).
Твърди се, че за мълчанието си биатлонистката Ирина Старих е получиха награда като олимпийска шампионка.
3. Всички руски спортисти (с малки изключения) са част от системата, която е свързана с огромни нарушения на антидопинговите правила
Изключително много съжаляваме за спортистите, които са успели да запазят "чистотата" си, но всички се подготвят за Олимпиадата на държавна сметка. Спортистите не могат да бъдат отделени от системата. Ако накажат държавата, отговорността се поделя от всички.
А нашите спортисти е много по-вероятно да бъдат хванати с допинг по света
Например, в леката атлетика
Но да не забравяме състезателите по вдигане на тежести, гребците, плувците, биатлонистите и др.
4. Руските медии виждат доклада на WADA единствено като политически. Да, в много аспекти е такъв, но колкото и да се опитваме да търсим външен враг, спортът ни не се променя. А има много, което се нуждае от промяна, и точно тук трябва да поставим акцент, ако искаме победи, пълни стадиони и професионализъм от спортистите и треньорите.
Не трябва да виним Паунд, Зепелт, Макларън или Бах (този, който се изказа в наша защита и се постави в неудобна ситуация) за проблемите си. Виновни са нашите управници, които ръководят спорта ни бездарно и отдавна не чувстват никаква вина. Оправдават се в западната преса, след което обвиняват Запада в родните медии. Но забравят нещо важно: информационното пространство вече е единно и ако говориш глупости, дори договора с ПР-агенцията Burson-Marsteller не може да те спаси.
Непостоянството – това ни губи в целия допингов скандал. Чиновници, треньори, спортисти са затънали в тайни договорки, а правителството си затваря очите за нарушенията.
През 2011 г. Григорий Родченков, който сега топи Русия, беше обвинен в организирана търговия със забранени препарати (!), запорираха банковите му сметки, но все пак се отърва с лек уплах и продължи да оглавява Антидопинговия център; дори получи награда за Олимпийските игри в Сочи.
Когато Родченков беше необходим (а той е прекрасен химик), държавата си затваряше очите за злоупотребите.
Когато през есента на 2015 г. Родченков беше обвинен за унищожаването на близо 1500 проби, държавата не направи нищо - технически го отстрани от длъжност. И едва когато докторът замина за Америка и започна да сътрудничи с WADA, а New York Times публикува сензационното разследване, Следственият комитет на Русия образува наказателно разследване срещу Родченков. На 18 юни, половин година след първите съобщения за нарушенията - а какво им попречи да го направят по-рано? Или по-рано не беше нужно?
И такива половинчати мерки се прилагат навсякъде. Дори сега, след гръмотевичния доклад на Ричард Макларън, временно (и показателно) беше отстранен зам.-министъра на спорта Юрий Нагорних (намериха си изкупителна жертва). Неговият пряк ръководител - министър Виталий Мутко - си остава на място.
Цирк.
Руското министерство и Центърът за спортна подготовка не са виновни за нищо (ще се усмихнем). А всички обвинения са измислици (ще се посмеем). А утре в медиите ще напишат, че без допинг изобщо няма как да побеждаваш в спорта. Ще напишат още, че на руснаците им правят най-много тестове, затова и ги ловят най-често. Един вид - не е честно.
Само че вече никой не вярва на руснаците. И сами сме си виновни за това.
А междувременно:
- Спортът за високи постижения източва милиарди рубли от бюджета. За подготовката на олимпийците преди Рио бяха отделени допълнително 300 млн. рубли (цялата сума е над 1,5 млрд. рубли). За подготовката на хората, която страната ще може да види след 4 години - в най-добрия случай.
Това излиза доста солено.
- Нашите спортисти са свикнали само да харчат и да получават. Държавата заплаща лагерите им (в това число в чужбина), командировъчните, храната, дневните разходи. За победа се подарява апартамент, автомобил, милионна премия, освен това се присъждат пожизнени стипендии (над 30 000 рубли на месец). Много ни е интересно: с какво спортистите са по-добри от лекарите, учителите или възпитателите в детските градини? Да, и те полагат тежък труд, но това не е повод да превръщаме спортистите в каста от потребители.
- Знаейки, че ще получат безумни премиални награди и че "медалите са престиж за нацията", спортистите са принудени да мамят. Допингът е средство за постигане на успех, а други алтернативи няма. На въпроса "Какво ще правите, ако тестът излезе положителен?", много от тях признават неофициално: "Така ще стане най-вероятно, но ни обещаха да решат проблема".
Руският олимпийски - и не само - спорт върви на загуба, не успява да привлече спонсори (криза, недоверие, липса на рейтинг), а държавата, която усеща своята власт, понякога "твори" безумия без граници: поставя лимит за броя на чуждестранните играчи и развращава футболистите, разбива календара на Континенталната хокейна лига, за да угоди на интересите на националния отбор, плюе на всички спортни принципи.
Държавата си мисли, че помага на спорта. А в действителност, го извращава.
А какво трябва да се промени?
На някого може да му се стори кощунствено, но тоталното отстраняване на всички руски спортисти може да се окаже полезно - при разумен подход, точни решения и защо не - опит за размисъл.
Да, в нашата страна имаме големи проблеми с тези важни въпроси, но остава надеждата, че дори от подобна отчайваща история Русия може да извлече плюсове.
Оставката на министър Мутко, която самият той обеща при подобен изход, е най-формалният плюс. Очевиден, биещ на очи, но сам по себе си не може да промени абсолютно нищо.
Докато министърът на спорта отговаря за броя на олимпийските медали, а не за здравото младо поколение, спортни площадки във всички училища и заплати на детските треньори, всеки би бил обречен на този пост (което, разбира се, не отменя факта, че съществуват професионално непригодни личности за поста).
Всъщност, евентуалното пропускане на Олимпиадата е нелоша възможност да погледнем с други очи на нашия спорт. Да преподредим приоритетите си, докато имаме време.
Професионалният спорт за високи постижения е само върхът на пирамидата - колкото и бюджетни пари да наливаме в него.
Много по-важно е това, което стои под него: зрителският интерес, достъпните площадки и спортни зали, безплатните секции, компетентните (а и трезвени) треньори, масовостта.
Когато пирамидата няма основа, върхът й се превръща в нещо удобно - хранилка за чиновниците, политическа играчка, гонка за допинг. Медалите и победите не са логичен резултат от стройна система, правилни тренировъчни методики, треньорски школи и масово занимание със спорт. Те са единствената цел, която трябва да се постигне на всяка цена.
Явно в спортната програма на страната съществува някакъв дефект - щом олимпийският медалист получава луксозни автомобили и пожизнени стипендии, а ученикът се принуждава да търси спонсори, за да продължи да тренира или за да замине на лагер с отбора си.
Явно нещо сме сбъркали. В Русия всяка година се провеждат топ-турнири, тук идват звездни чуждестранни спортисти и им се подаряват паспорти, но гонят на улицата десетки хиляди възпитаници на Детско-юношеската спортна школа (ДЮСШ) - тези, на които не им достига талант, за да се пристроят моментално в системата на професионалния спорт. Само че сега вече не разбираме - талант ли не им достигаше или фармацевтична поддръжка?
А допингът...
Сега е времето да заемем позиция - ще се борим ли с него или ще защитаваме до последно спортистите, които очевидно са злоупотребявали?
Ще ги осъдим ли или ще ги превърнем в търтеи, като ги командироваме в Държавната дума като депутати?
Ще инвестираме ли в науката и медицината или ще продължим да подменяме бурканчета с урина в нощния полумрак?
Ще действаме ли или ще имитираме?
Очевидно, вече е невъзможно да съвместяваме и едното, и другото.
