Задайте си въпроса - кога Пеле придоби репутацията си най-добрия играч за всички времена?Отговорът е лесен - през 1970 г. когато 29-годишният бразилец изведе тима си до третата в кариерата му световна титла. През 1958 г. 17-годишният хилав Едсон Арантес ду Насименто се превърна в изненадващата перла на състава, в който главната роля със сигурност не бе отредена за него. В следващите две издания на световния шампионат Пеле не успя да участва във всички мачове заради контузии.
Пеле е един от онези хора, които успяват да направят подвиг точно когато хората очакват от тях именно това. Така беше в Мексико през 1970 г. Без случилото се тогава, дори да бе вкарал не 1091, а 3000 гола за Сантос нямаше да има никакво значение. Третото му световно злато обаче му осигури званието Краля на футбола.
А какво да кажем за единствения му реален конкурент Марадона?Неговата мегарепутация също е продукт на световните първенства. Истина е, че при аржентинеца не стана от първия път. Преди домашното първенство през 1978 г., в което Аржентина печели титлата, 17-годишния Марадона остава извън състава. По думите на негови близки това предизвикало истерия у футболиста. Той направил всичко възможно да убеди треньора - Сесар Луис Меноти да го вземе на турнира, но наставника бил неумолим. И след като „гаучосите" стигат до титлата, няма как Меноти да бъде критикуван за упорството си.
Силните хора обаче се водят от принципа на Ницше - „Онова, което не ни убива, ни прави по-силни".Това се случва и с Марадона. Дебютният му шампионат - през 1982 г. се превръща в разочарование. Футболистът на Италия Клаудио Джентиле играе почти зверски срещу Диего, аржентинецът си отмъщава на бразилеца Батиста и получава червен картон. Аржентина не стига до полуфинал...
В следвашите две първенства обаче Марадона си връща заради разочарованията. В Мексико през 1986 г. в ролята си на капитан и лидер той извежда отбора на Карлос Биларод до златото. Диего става автор на най-добрия гол на световните първенства, надигравайки повече от половината футболисти на Англия. В този мач вписва името си в историята и с придобилата скандален привкус Божия ръка. Но при гениите даже лошите неща са гениални. След точно 20 години ударът с глава на Зинедин Зидан срещу Марко Матераци във финала на шампионата през 2006 г. потвърди тази теза.
През 1990 г. в Италия Марадона е много близо до дублиране на успеха. С помощта на Каниджа и Гойкоечеа извеждат националния тим до финал. Там обаче „гаучосите" губят от Германия със спорна дузпа.
Краят на кариерата на Марадона също е епичен: суперигра на 33-годишния гении в първите два мача на световното първенство в САЩ през 1994 г., неестествено безумен поглед след гола срещу Нигерия, обвинения в употреба на допинг. И страхотна възможност за въображението: дали ако не беше този скандал футболната история нямаше да стане свидетел на още едно чудо?
И Зинедин Зидан придоби своя статус на велик играч не с изявите си в Ювентус и Реал, а с тези на световните първенства през 1998 и 2006 г. Само с неговата гениалност може да се обясни факта, че футболист, който по принцип не умее да играе с глава, бележи именно такива два гола във финалната среща. Както и драматичния сюжет преди това, който включва отстраняване с червен картон и дисквалификация в груповата фаза. Всичко това придава допълнителна окраска на последвалия хепиенд.
В Германия от поостарелия Зидан не се очакваше много. И това бе потвърдено в груповата фаза. Последва обаче блестяща игра и гол срещу Испания, четвъртфинал шедьовър с Бразилия. И след това драматичен сблъсък с Матераци.
На кого в Южна Африка е съдено да влезе в ролята на Пеле, Марадона, Зидан?Без такъв героя шампионата ще остане постен. Кандидатите към момента са поне десетина. Всеки от тях може да бъде определен като забележителен майстор, но все още не е велик футболист. Такъв може да стане едва след месец.
Първите места заемат последните три носителя на Златната топка - Лео Меси, Кристиано Роналдо и Кака. Всеки от тях е чудотворец, но с едно „но".
При Лео Меси то е свързано с неособено убедителното му представяне в националния отбор. В 18 те квалификационни мача в зона „Южна Америка" той отбеляза само четири гола. В последните седем от тях не се разписа нито веднъж. Четири от тях отборът загуби. Освен това „гаучосите" бяха на ръба на провала и част от вината за това е на наследника на Марадона, който на 24 юни между мачовете от груповата фаза и осминафиналите ще навърши 23 години.
Не бива да бъде забравяна и беззъбата му игра в полуфиналите на Шампионската лига срещу Интер. И въпреки че на световното едва ли ще се намери такъв майстор на защитата като Жозе Моуриньо, суперзвездата на Аржентина е длъжна да напомни за себе си именно в решителните срещи. Може би именно чувството за вина ще стане допълнителен стимул за Меси, който си остава претендент №1.
Против Кристиано е непредсказуемостта на неговия отбор. В един етап от квалификациите след загуба у дома от Дания, равенство с Албания, такова с Швеция и Дания навън, изглеждаше, че португалците ще пропуснат финалите. Второто място в групата и баража срещу Босна бяха спечелени с мъка. Самият Кристияно няма нито един гол в срещите от квалификациите, а най-сериозното му постижение на световно първенство е сблъсъкът с Уейн Рууни, който доведе до отстраняването на англичанина и навлече на Роналдо сериозна омраза на Острова.
Великите като Марадона и Зидан също понякога са антигерои, но трябва да блестят на терена. Роналдо е на 25. Ако не успее сега, след четири години може би ще е твърде късно да гони място в историята. Португалците са в труден поток - в групата с Бразилия, а на осминафинал с Испания. За да стигнат до четвъртфинал ще им е нужно чудо.
Кака, който заедно с Кристиано бе звездния дебютант на Реал през този сезон, бе преследван от куп контузии. Толкова много, че в средата на пролетта феновете на „белия балет" го заподозряха в симулация и в пазене именно за световното, което пък го обиди. До този момент обаче той така и не успява да намери себе си и дори след мача с Танзания изказа недоволство от собствената си форма. Дали обаче по-голямата му свежест в сравнение с останалите претенденти играли по цял сезон, няма да му даде сериозно предимство?
Заради контузии извън терена бе и Уейн Рууни, който е длъжен да бъде лидерът на Англия. С Фабио Капело начело е гарантирано, че британците ше стигнат далеч. Рууни пък е напълно узрял да играе ролята на №1 на такова ниво. Той отдавна не е само голмайстор, а демонстрира майсторство във всеки елемент. Да предвидиш действията му е трудна задача. И ако има опасения те идват от здравословното му състояние и буйния му характер. На практика обаче Уейн вече изигра онази част от ролята, която може да го определи като „злия гений". Това стана на световното преди четири години и би трябвало да го е научило на нещо. Остава му само да сътвори нещо невероятно в чуждата врата, при това не само в един мач, а в няколко.
Няколко претендента има и в Испания. В действащия европейски шампион няма една суперзвезда. Преди две години всички се измъчиха когато трябваше да посочат кой е №1. Много гласове имаше за Маркуш Сена, който сега дори не е в състава. Изборът обаче падна върху Шави, който сега в никакъв случай не е на по-ниско ниво. Блестящата форма на Вия също го поставя сред претендентите за №1 на Мондиала.
Главното действащо лице при триумфа на Интер безусловно бе треньорът Жозе Моуриньо. Но едва ли на него би му се удало възможност да стигне до него, ако не беше холандския диригент, който може всичко на полето - Уесли Снайдер. В числото на претендентите щеше да попадне и съотборникът му Ариен Робен, ако не бе получил контузия. Същото важи и за Дидие Дрогба. Голмайсторът на английската висша лига обаче попада тук по-скоро условно, заради надеждата, че съврменната медицина може да прави чудеса и заради голямото желание на самия Дрогба да участва в първенството.
Списъкът на претендентите завършва с двама футболисти, чиято позиция на терена не е характерна за получаването на такива награди - Дъглас Майкон и Джон Тери.
Бразилецът, който Моуриньо толкова желае да вземе със себе си в Реал безспорно е великолепен играч. Интересно е какви биха били реакциите ако за играч №1 на турнира бъде избран краен защитник, пък бил и той атакуващ. Като цяло този пост, както и на опорния полузащитник е доста неблагодарен.
Доста по-лесно е на централните защитници. Все пак именно те са онези, които крепят защитната линия. И не случайно в Германия през 2006 г. всички се възхищаваха на Фабио Канаваро, а в Англия през 1966 на Боби Муур. Джон Тери е достоен наследник на знаменития капитан на златния английски състав. А и след такъв сезон, наситен с много тефутболни неприятности, капитанът на Челси опеределено има какво и на кого да доказва.
Контузията на Рио Фърдинанд превръща Тери в безспорен лидер на английската защита. А и като се има напредвид, че все още не е вдигал над главата си нито купата на Шампионската лига, нито световната или европейска титла, той със сигурност е жаден за триумф. Естествено ако званието №1 получи защитник или вратар (този път претендентите за това на поста са твърде малко!) това ще означава само едно - фиаско за нападателите.
