Раната на шампиона

Тази история започва с името на Доминиск Олание - невероятен футболист, на когото е съдено да бъде звезда. Мечтата му обаче така и не се сбъдва.

Историята е свързана и с момента на очаквана слава, който се губи във вихъра на неизвестността. Доминик е бил добър, истински и неподправен талант. Но животът никога не протича по план, съдбата ти може да се промени само за един миг, в който ти забелязваш как пътят ти пропуска спирката, на която би трябвало да спре. Нещо такова се случва и с Доминик. Той дълго чакал нужното обаждане, чакал го до онзи миг, в който се превърнал в среден като качество полузащитник, играещ за отбор от трета дивизия във Франция.

Действието се развива през пролетта на 1999 г. в Лион. Половината скаути в Европа пристигат във френския град, за да гледат изявите на Доминик, който по това време играе за Ница. Там е и Клод Пюел, старши треньорът на Монако. Той следи внимателно младите таланти, опитвайки се да изучи и възможните им недостатъци.

Ница играе с Лион Ла Дюшер - отбор от четвърта дивизия на Франция и печели мача с 4:0. Но развоя на събитията не е в полза на Доминик. Пюел губи интереса си към него още в 13-та минута на срещата. Погледът му докрая приковава 19-годишен футболист, чийто баба и дядо са пристигнали във Франция от Мартиника.

"Как се казва той?", пита Пюел. Не му се налага да чака дълго за отговора. Това е първата среща на наставника с Ерик, Ерик Абидал.

Години след този случай същият този играч стои срещу мен и си спомня за този ден, сякаш е бил вчера. Яде нарязани плодове и пие чай. Малки късчета бял хляб, малко плодове и отново чай. Преди два месеца той пръв вдигна над главата си купата от Шампионската лига след като получи от своите съотборници капитанската лента. Още два месеца преди този момент пък му бе поставена диагноза тумор в черния дроб.

Същият този Ерик, който сега е безкрайно интересен за журналистите в цяла Европа, ми разказва историята за Доминик Олание - потенциалната суперзвезда.

"Това е съдба. Трябва да се съгласим с твърденията, че съществува божествен замисъл. Ако не бях играл в онзи мач преди 11 години заради някаква травма или грип, днес вероятно щях да съм неизвестен играч. Или щях да се разхождам в Лион, боядисвайки стени и циклейки паркет. Когато си на 19 години искаш мечтите да се сбъднат, но и осъзнаваш, че с всеки ден ставаш все по-възрастен.

По настояване на майка ми аз имам и професия. Тя не искаше да бъда разочарован и животът ми да бъде безмислен, ако не се сбъдне мечтата ми да попадна в света на футбола. В онзи ден всички бяха дошли да гледат Олание, но вместо него аз бях този, който следващата година облече екипа на Монако в първа дивизия.

Това можеше да се случи с всеки от моите тогавашни съотборници, които сега се борят за някаква работа в Лион. Но се случи с мен. Сега съм известен, играя за велик клуб. Но ако ви трябва някой, който да ви довърши апартамента или да го ремонтира мога да дойда и ще ми бъде приятно да направя това", обяснява Ерик.

Защо аз?

В един студен зимен ден на 2011 г. Ерик е поразен от иронията на съдбата. Със скоростта, с която Кристиано Роналдо тича срещу него и той се чуди какво движение да направи, за да го спре, през главата му бързо преминава една мисъл. "Имаш тумор, тумор в черния дроб. Трябва да се оперираш".

Директорът на една от болниците в Барселона Хосеп Фастер Обрегон използва точни думи, сякаш диагностицира дерматит или нещо подобно, за да запознае Ерик със състоянието му. Абидал е на 31 години, на върха на физическите си възможности, на върха на световния футбол, изживява мечтата си и внезапно разбира, че има тумор на черния дроб.

"Страх. В началото беше само страхът", обяснява футболистът. "Но след това се появи боецът. Всъщност човек се бори през целия си живот. Когато напуска дома си, за да си намери работа, когато търси своето място в някой отбор или когато се опитва да задържи това място, или за да спечели Шампионската лига.

Това не беше нещо по-различно. Тогава заявих на жена ми: Няма да се предам, ще се преборя". Доктор Фастер заяви, че ще ме оперират следващата седмица. Аз обаче му казах, че няма да стане и искам да ме оперира още на следващия ден. "Трябва да можете да го направите утре. Не ми е нужно време, в което да мисля за състоянието си. Махнете този тумор".

Ерик вероятно и сам не разбира през какво всъщност е преминал и от скромност дори не се опитва да го определи. Мистичен опит? Пътешествие в духовната страна на нещата? Зверски обред заради някакъв преход към нещо? Вероятно всичко това, че и още нещо.
От онзи ден нататък обаче Ерик непрекъснато се сблъсква с обикновени хора и всеки от тях намира думи за подкрепа или просто съчувствен поглед. Сега той не е просто суперзвезда, той е естествен и обичан човек.

Болестта превръща Ерик в пациент.

"С години съм ходил в болниците, с Барселона посещавахме пациентите там, както и сираците. Задължени сме да дадем повод за усмивка на онези, на които не им е провървяло в живота. Години говорех на хората онова, което след това те говореха на мен. Така че в някакъв смисъл бях готов. Знаех какво да говоря и да правя.

Но трябваше да го обясня на жена ми. Тя бе поставена под невероятно напрежение. Звъняха й стотици хора, които много искаха да разберат как се чувствам, но и се страхуваха от отговора. Казах й да запази спокойствие и че всичко ще бъде наред. Срещнахме се с много хора, които са преживели подобно нещо".

Ерик дори успява да успокои 17-годишно дете, с което дели една стая в болницата. "Знаете ли, направих го, защото само така можеше да съхрани силите си. Страх? Не беше време да се страхувам. Дори не можете да си представите как реагираха хората: феновете на Барселона, съотборниците ми. Беше нещо фантастично.

Разбрах, че всеки е имал приятел, роднина, съсед, който е минал през това. Осъзнах, че е нещо нормално, че това е част от живота. Може да се случи с всеки. Невъзможно е да се предпазиш от това. Никога не съм си мислил "Защо аз?", би било нечестно.

В деня, в който Пюел дойде да наблюдава играта ми, също не съм си мислил "Защо аз?". Между тези две неща няма разлика. Животът е такъв: един ден може да ти отнеме нещо, на следващия ден да ти даде. Трябва само да приемеш този факт и да си благодарен за всеки преживян ден".

Религията

Ерик е мюсюлманин, но е роден в християнско семейство. Той сменя религията си като възрастен и това е напълно съзнателно решение. Религията е действително важна за него.

"Чел съм и Библията, и Корана. След това избрах правилния път за мен. Моите най-добри приятели в Лион са мюсюлмани, така че това бе напълно естествен избор за мен. Майка ми е практикуваща католичка, тя ходи на църква всеки ден. Когато й съобщих за моето решение обаче тя се съгласи с него. Каза ми: "Ерик, най-важното е да бъдеш добър човек, да се молиш всеки ден и да помниш, че ти си единственият, който отговаря пред Бог за действията си".

Не знам дали ми е помогнала религията. Знам само, че религията е преимущество, познание за местата, на които попадаме след смъртта си и ни помага да останем силни. Тя не е средство за борба с рака, но е някаква опора.

Смъртта? Надявам се, че това ще се случи когато съм вече много стар. Не съм се опитвал да я избегна. Но и честно да си призная дори не съм мислел, че мога да играя отново в края на сезона. Да не говорим пък на финала в Шампионската лига".

Уембли

Световният футбол показа своето повече от добро лице на Абидал. Когато за болестта му бе официално обявено бе организирана такава кампания за подкрепа, каквато футболния свят не бе виждал до този момент. От Тоти до Бекъм и от Ето'о до Рууни. Четири месеца изпълнени със съобщения, надежда и накрая радост и щастие. От този период Ерик отделя две неща.

"Любовта, която усещах дори в най-мрачните часове на живота ми, бе едната изненада. Всеки и постояно ми повтаряше, че аз съм добър човек. Онези, които бяха искрени ме поддържаха напълно.

В Барселона бях този, който търсеха за съвет или помощ. Особено младите ми съотборници, те се доверяват изцяло на мнението ми. Благодарен съм им, но осъзнах, че те във всички случаи биха ме подкрепили.

Онова, което ме изненада също бе фактът, че хората, които трябваше да позвънят, да ме посетят, да ми пишат, не го направиха. Няма да назова имената им, тези хора знаят за кого говоря.

Първите думи, които си спомням, бяха на доктор Фастер. Тъкмо излизах от упойка и той ми каза: "Мой скъпи Ерик, ще се видим на "Уембли". Аз ще бъда там, знам, че и ти също". Мислех, че е полудял".

Капитанската лента

Час преди мача с Манчестър Юнайтед Ерик все още не е знаел дали ще вземе участие в срещата. "Гуардиола ни показа последното видео, даде ни няколко съвета и изчете на глас състава за срещата. Никой не беше изненадан. Освен мен, разбира се.

Разбирайки, че Пуйол не е в списъка се приближих до него и го попитах: "Защо не си в състава? Знаеше ли, че няма да те включат?" Той ме погледна в очите и ми каза: "Не се тревожи за мен. Ти си този, който е важен".  Представяте ли си каква страхотна личност имаме за капитан? Не? Току що му бяха съобщили, че ще гледа финала на Шампионската лига от пейката, а той се тревожеше за мен! Това е Барселона!

И разбира се, не съм си мислел, че именно аз ще вдигна първи купата. Всичко ми е размито, трудно осъзнавах какво се случва. Можете ли да си го представите? Имах тумор, преживях операция, играх във финала на Шампионската лига и вдигнах над главата си купата! И всичко това за три месеца! Какво повече бих могъл да искам!"

От гледна точка на страничния наблюдател е трудно да се обясни какво обединява играчите на Барселона. Гуардиола обаче се явява идеалното олицетворение на философията на каталунския клуб.

"Клубът, отборът, футболистите, всичко е важно. Заработваме много пари, но все още тренираме със същото усърдие, с което сме го правили като деца. Виждал съм толкова много футболисти, които са станали богати и които винаги започват всяко предложение с "Аз, аз, на мен". Прекрасно е, че в Барселона няма такива. Постоянно си напомняме един на друг: това е игра, плащат ни за това че правим нещо красиво, давайте да го вършим сериозно, но да не се отнасяме един към друг прекалено сериозно.

Действително някои футболисти са сноби. И понякога това уморява. Знам, че искате да ви разкажа нещо за Моуриньо. Той е нетърпим, но в неговия случай това е част от стратегията му за постигане на победи. В миналото не веднъж съм приемал позицията му, но през последната година, ако трябва да съм честен, това не ми се случи".

Берлин 2006

Ерик се смя много когато го помолих да си спомни световното първенство, което те загубиха с дузпи. "Вие, италианците, сте невероятни...Винаги се оправдавате", заяви той.

Но аз просто използвах този пример, за да преминем към следващата част от разговора ни: за болката. Става дума за различни видове болка, но все пак болка: от загубата във финала на световното първенство, от пропуснатия заради наказание финал в Шампионската лига през 2009 г., от сблъсъка с рака.

Ерик вдига глава. "Грешиш. Когато губиш на финала на световното първенство не изпитваш болка. Или когато губиш нещо в индивидуален план, защото всъщност ти печелиш и губиш с отбора. Ето това е, което научих.

Когато получих червен картон в мача с Челси аз загубих правото да играя на финала, но не и Барселона. Това беше важно. Седейки на стадиона в Рим аз бях щастлив. В това няма нищо болезнено.

Когато ти открият тумор ситуацията е подобна. Това не е индивидуална игра, футболът е колективна игра. Без подкрепата на семейството, сънародниците ми, обикновените хора, пациентите, съотборниците ми, нямаше да спечеля битката с тумора".

Последният Астън Мартин

Мануел Естиарт, бившият шампион по водна топка в състава на Италия, а днес PR мениджър на Барселона ме предупреди "Аби е особен".

И това се оказа истина. В думите на Ерик няма излишно самочувствие, той дори се бори срещу определението "герой". Той е човечен. Някои неща около него обаче са се променили завинаги.

"Какво научих от всичко това?", усмихва се Ерик. "Че трябва по-добре да се грижа за тялото си. Може дори да се каже, че се научих да живея.

Продадох всичките си автомобили, дори любимият ми Астън Мартин, защото съм убеден, че можеш да избереш и по-добър начин да използваш парите си. Много хора са болни от рак или от СПИН и са им нужни пари. Ще се опитам да им дам част от това, което имам аз благодарение на добрата си съдба. Но ще го направя тихо. Ако дадеш 20 евро на просяк на улицата това е частно дело - между вас двамата и Бог. И не касае никого друг.

И още нещо, на което се научих: да не се ядосвам прекалено много. Ако жена ми ме напада с думи, а дъщеря ми се оплаква от нещо, приемам това спокойно.

Във всичко, което ти се случва има и нещо добро. Ще попитате какво добро може да има когато ти открият тумор? Ако това ми се случи отново, ще знам как да се държа. Виждам нещата по различен начин, пораснах. Животът е един път и ти си длъжен да го следваш, да го приемаш, какъвто е и да не се оплакваш. Прилича на гнева заради пропусната дузпа. А той е много глупав, нали?".