Колко да е дерби?

Дерби, дерби, колко да е дерби? Сигурно така се питат мнозинството от българските футболни привърженици в навечерието на двубоя ЦСКА - Левски, който ще се играе в събота.

Подобни разсъждения са нормални на фона на обичайно скучната и предпазлива напоследък игра в най-големия сблъсък в родния футбол, който често се решава с 1 гол разлика. Нормални са и на фона на пагубния песимизъм на българина, който сякаш предпочита животът му да е в сиви и черни краски, вместо в сини и червени, например.

На бас се хващаме, че утре Националният стадион ще е наполовина пълен. И нарочно не казваме наполовина празен.

Оптимизмът е горивото на футболния фен (някой би казал, че е бирата, но това е съвсем друга тим). Вярата, че неговият отбор ще победи или поне ще бъде по-добрият на терена и ще се представи достойно, за да може да каже „Как не ви е срам, едно положение имахте и ни бихте късметлийски!".

Именно и в последната фраза се крие и част от магията на дербито. Вероятно привържениците на ЦСКА си спомнят още по-ясно от сините фенове за онази победа с на Левски с 1:0 за Купата през 2003, когато „армейците" доминираха напълно мача, но при една контраатака високият малко над 160 см еквадорски бек Мануел Мендоса вкара с глава и ги елиминира.

Факт (и добре изтъркано клише) е, че в дербито невинаги побеждава отборът в по-добра форма, предварително смятан за фаворит. Така беше и на 26 февруари 2011, за която дата някои запалянковци с червени сърца казват, че е най-щастливата в живота им.

В първия кръг след подновяването на играта след няколкомесечна зимна пауза съставът на Левски изглеждаше мощно с малийския гигант Гара Дембеле на върха на атаката си, който през есента не спираше да бележи. Срещу себе си „сините" имаха един измъчван от постоянните организационни неуредици, характерни за управлението на „Титан", ЦСКА, воден от напълно неопитния треньор Милен Радуканов.

Да, обаче, чудото си стана - 3:1 насред „Герена" и „червените" вкараха вечния съперник в криза и убиха по средата на първенството порива му към титлата.

Така е и на 17 ноември 1968 г., откогато датира най-любимата на привържениците на Левски победа - култовото 7:2, за което и до днес се пее в Сектор „Б", въпреки че резултатът бе подобрен през 1994 след 7:1. Тогава „армейците" водят убедително в класирането и излизат за разгром, а в нападението им блестят великолепните Жеков и Якимов. Да, само че Георги Аспарухов-Гунди и компания съвсем не мислят така и им нанизват седем гола. И дори спечелената през следващата пролет от ЦСКА титла не може да помрачи радостта в сините сърца!

Възможно най-пресен е и последният пример - от април тази година. Потъналият в някаква нелепа дупка Левски нямаше победа в пет мача и се прости с мечтите за първото място. Никой не обърна внимание на успеха срещу отпадащия Калиакра и „сините" все така бяха смятани за аутсайдер в дербито срещу ЦСКА на завърналия се Стойчо Младенов. Само че един шут на Кристовао Рамос и две спасявания на Пламен Илиев направиха така, че „сините" спечелиха и намериха лека срещу кризата, в която бяха изпаднали!

Моралът от всичко казано дотук, разбира се, е че дербито си е дерби и никакви титани, никакви хулигански простотии или треньорска предпазливост не могат да изтрият целия му блясък.

Нека утре Националния стадион да се „пръска по шевовете", пък да видим дали 22-мата на терена няма да се борят до последен дъх за честта на емблемата, за каузата на своя отбор, за радостта на половин България!