Джак Маршман (20-13) в средна категория е един от само тримата уелски бойци, които се състезават в UFC. Въпреки че нещата не вървят добре за него напоследък и не се е бил вече повече от две години, няма съмнение, че Джак допринесе много за развитието на ММА в родината си.
В средата на миналото десетилеие Маршман, заедно с Брет Джоунс и Джон Филипс, проправиха пътя и въз основа на тяхното усърдие, успехи и влияние Уелс най-накрая извади на показ първата си истинска звезда. Младият Джак Шор стартира в UFC с пет поредни победи, изкачвайки се в топ 15 в категория "петел" и превръщайки се в едно от разпознаваемите лица в дивизията.
Общият му баланс при професионалистите 16-0 изглеждаше ослепителен, но в шестата си битка в UFC уелсецът бе приземен от Рики Саймън, който го отказа със събмишън. Въпреки това перспективите му са все още да доста добри, тъй като качествата му са безспорни, а и още е само на 27 години.
От Уелс излезе и и Кори Маккена, 23-годишна състезателка в категория "сламка", която също има амбициозни цели.
Тези успехи станаха възможни благодарение на пионери като Маршман, който има доста интересна съдба.
Джак служи в парашутните войски в продължение на 12 години и дори участва в две афганистански мисии.
И най-удивителният факт в неговата история дори не е самото участие във военните действия на огневата линия, а отношението му към тях. Уелсецът не си спомня войната, сякаш е преминал през ада или през нещо толкова ужасно, каквото всъщност е. Напротив. Твърди, че операциите му доставяли удоволствие.
И че не е от бойците, които се завръщат от фронта, след което стават алкохолици, страдат от депресия и посягат на живота си.
Джак Маршман участва в подкаста The Lead Wasps Podcast, в който заяви следното:
"Роден съм в град Абертилери, на около 30 минути от Нюпорт и на 50 от Кардиф. Намира се в малка долина, за която никой не е чувал. Цял живот хората се мъчат с акцента ми, защото звуча като винилова плоча, която се върти с 45 оборота на денонощие. Този акцент винаги е поставял прът в колелата ми през целия ми живот.
Градът ни е изцяло от хора от работническата класа, а аз съм от най-суровото му място - The Avenues, откъдето са излезли доста корави кучи синове. Армията за момчета като мен беше най-лесният път към успеха. Не завърших средното си образование и напуснах две години по-рано, без да се явя и на изпитите. "Майната му на училището, отивам в армията", казах си аз.
На 18 години се присъединих към 3-ти парашутен батальон. Имаше момчета, които дори нямаха 18. Беше 2008 г., когато участвах в първата военна кампания в Афганистан. Когато пристигнах в батальона, всичко беше тихо и мирно, почти нищо не бяха правили в последно време. Но веднага след идването ми, се случиха три-четири сериозни битки. Всеки ден имаше опасност и постоянно бяхме в бойна готовност.
Мисията през 2010 г. беше доста по-активна. Този път вече виждах врага, по който стрелям (смее се), за разлика от първия път. Много ми харесваха бойните действия, наистина много. Представете си един хлапак, заобиколен от други хлапаци някъде в нищото на шибания Афганистан.
До 18 години дори не бях излизал в чужбина и никога не бях летял със самолет, а в един момент бях въвлечен във война на чужда територия.
Когато влязох в батальона, първите ми девет полета със самолет бяха обучителни и скачах с парашут. Десетият ми полет пък беше до Афганистан, който по това време беше най-скапаното място за посещение на цялата планета.
В началото беше трудно - ти си новобранец, не знаеш нищо, не виждаш врага, не виждаш къде да атакуваш. И нямаш смелостта да се изправиш и да се провикнеш: "Не виждам къде са, по кого да стрелям?" Не ти се иска да звучиш като идиот. Но се радвам, че се бих във война и че 12 години бях част от парашутния батальон. Наистина обичах тази работа."
