Първият концерт, на който отиваш сам, подобно на първия музикален албум, който си купуваш, е нещо, което с течение на времето си спомняш във все по-добра светлина.
Така започва историята на Алис Винсънт, автор на британския "Телеграф", в която тя обръща внимание на това колко важни са всъщност добрите спомени от забавленията, които посещаваме като деца. И призовава никога вече да не се случва това, което се случи преди две нощи в Манчестър.
Алис разказва как като тийнейджърка, преди повече от 17 години, когато е едва на 11, с нетърпение е очаквала посещението на първия си концерт - на групата Steps в Бирмингам. Билетите са били закупени цели девет месеца по-рано от три добронамерени майки. Славата на Steps вече е донякъде в залеза си, но това не пречи изживяването да остане завинаги в спомените й.
"Към пролетта на 2000 Steps вече твърдо бяха вече сред не-готините групи, изместени от облечените в комбат панталони S Club 7, чиито членове рапираха и имаха впечатляващи бицепси", спомня си Алис.
Но с приятелките й правилно усещат, че шоуто на Steps в NEC Бирмингам ще бъде истинско преживяване и са решени да отидат и да се забавляват, независимо какво мислят другите.
"Няколко години ми бяха нужни за да разбера че не отивахме като свидетели на значимо културно събитие, а за да бъдем внимателно запознати с ритуала на ходенето на концерт...", пише Винсънт.
И продължава:
"В понеделник вечерта, хиляди момичета и техните майки отидоха да гледат Ариана Гранде в Manchester Arena. Те си сложиха официалните топове и се изръсиха по още пет паунда за светкащи диадеми с котешки ушички.
Хейли Лънт и нейната 10-годишна дъщеря Анабел бяха сред тях. За двете и за много други последва безсънна нощ в Premiere Inn.
"Такива неща те карат да се боиш да водиш детето си където и да е", споделя Лънт. "Това беше нейния първи истински концерт и се чудя дали ще иска да отиде някога на друг?"
Едно от видеата, пусната в мрежата след концерта, показва жена, която разказва за случилото се. Когато камерата се спря върху дъщеря й, забелязах, че и двете са с един и същ грим в стил Ариана Гранде - перфектен за женско парти.
От шоуто на Steps си спомням как гледах майка ми да се забавлява с майките на приятелките ми - и това ме впечатли повече от самото шоу. За нас беше необичайно да сме с повече от един родител едновременно - обикновено те се редуваха да ни водят на кино или в парка.
Този път обаче бяхме като огледални образи: трите с лъскави сенки до три зрели жени, свикнали да се социализират на вечерни партита, или на входа на училището; и все пак всички ние бяхме сред хиляди хора, които бяха там да се потопят в удоволствието попмузиката.
Отидохме няколко часа по-рано и гледахме безброй изгряващи банди, които така и никога не пробиха.
Когато Steps най-после излязоха на сцената беше късно. Крещяхме вече от няколко часа. Помня еднаквите им шапки и огромните подплънки, Иън, летящ над сцената в сребърен обръч и крещящ популярния клубен рефрен "oohuh-oohuh".
Дори като дете това ми беше скучно. И все пак цялостното изживяване беше наелектризиращо - и беше нещо, което се стремях да изживявам отново и отново, още дълго...
Сега, като възрастна, ходенето на попконцерти за мен вече е работа. Обикновено съм с дрехите, които съм носила цял ден, и най-често сама, обградена от превъзбудени тийнейджъри, които отиват на първото си голямо шоу.
Тейлър Суифт, Джеси Джей, Little Mix, Кайли, Ники Минаж, Риана, Джъстин Бийбър, Лейди Гага и - да - Ариана Гранде. А аз съм тази уморена, бездетна жена, стояща сред тълпата от тийнове.
Но въпреки че блясъкът, смените на костюми и все по-странните интерлюдии насред сцената понякога са уморителни, ентусиазмът на по-младите фенове на тези звезди си остава все така заразен.
Комбинацията от будуване до късно в делничен ден и срещата с хора, които са идолизирани в YouTube и Instagram, е главозамайваща; тя се усеща във въздуха, толкова осезаема, колкото и розова пухкава диадема с ушички.
EXPLOSION AT MANCHESTER ARENA AND EVERYONE RAN OUT SO SCARY😭 pic.twitter.com/pJbUBoELtE
— ♡♡ (@hannawwh) May 22, 2017
Гранде е прочута с пускането на море от розови балони над зрителите, когато напуска сцената. Виждала съм със собствените си очи ахването от радост, което това предизвиква; стар трик, но дори най-коравосърдечните не могат останат безучастни.
Кадри от концерта в понеделник показват как някои от тези балони все още леко се спускат надолу към седалките, докато стадионът се изпразва насред панически писъци.
Напускането на залата, след като си прекарал няколко часа в бомбастична конструирана хипер-реалност, е като да погълнеш много космически прах и да продължаваш да усещаш фантомния му вкус по зъбите си.
Захвърлен си в мрачната, бетонна реалност на периферията на огромна сграда и трябва да се занимаваш с практически въпроси от рода на това как да се добереш до вкъщи.
Помня как вървях през паркинга на NEC в Бирмингам с натежали крака. В наши дни се изнизвам към метрото колкото може по-бързо.
... А сега се опитвам да мисля какво е усещането от добавянето на кръвопролитие в подобна тривиална атмосфера.
Разказите на свидетелите за кръв, прах и шрапнели сред блясъка, видеата на хаоса, които гледах и слушах на сутринта, и коментара на манчестърския комик Джейсън Манфорд, че ще има родители, леглата на чиито деца ще са празни. Всичко това е толкова чуждо на онова, което трябваше да бъде.
Това е ужасно, невъобразимо изживяване за едно дете.
Но се надявам тези като Анабел Лънт, които са отивали на "първия си истински концерт", да могат с течение на времето да се отърсят от ужаса от този понеделник вечер.
Терористичните атентати първоначално може и да успяват в това, което целят да постигнат: да предизвикат ужас. Той обаче не трае за дълго.
Когато хората загинаха пред Уестминстър през март, Лондон се събуди на следващия ден и отново тръгна на работа, както го стори и след атентатите на 7 юли, както го направи и след терора на 11 септември 2001.
Година след атентатите в "Батаклан", музикантите бяха там и свиреха отново. А хората отиваха, гледаха и танцуваха.
Първите поп-концерти осигуряват ритуал, който ни помага да усетим уоволствието от музиката на живо.
Имаше 21 000 души в Манчестър Арена, като някои от тях са отивали на първия си концерт. Всички те ще носят със себе си спомените, но не само за трагедията, а и за доброто, което е било преди нея.
Да се надяваме, че в крайна сметка някои от тях ще си спомнят и за розовите балони, а не само за ужасните взривове".
