Черният лебед на Кремъл

Владимир Путин обяви изтеглянето на руските войски от Сирия с думите, че целите на военната операция "са изпълнени в основни линии". Тази новина се очакваше още през октомври - при това в абсолютно същата формулировка.

Тогава се правеха сметки за излизане до седмица - месец. Всички източници потвърждаваха: няма да има дълга война в Близкия Изток с участието на Русия.

Но на 24 ноември Турция свали руския бомбардировач Су-24 и за един час се превърна от най-близкия партньор до най-злия неприятел.

Военните кампании рядко вървят по предварително начертания плани и са пълни с непредвидени случайности - т.нар. "черни лебеди".

Когато Путин заложи на силовата поддръжка на режима на Асад, в Русия доста хора симпатизираха на тактиката на Кремъл. Това улесни изтеглянето от Донбас, запази космическия рейтинг на президента, който продължи да експлоатира темата за възраждането на Русия като велика военна и "геополитическа" държава, и в крайна сметка - Русия се прилепи към Запада в качеството си на партньор в борбата с ИДИЛ.

Единственото, което в Кремъл не предвидиха, беше наличието на още един южен съсед на Русия, много специфична регионална сила, държава-член на НАТО, която се оглавява от изключително мнителен авторитарен лидер.

Турция има собствени интереси в Близкия Изток и именно отказът на Русия да се съобрази с тях може да се посочи като причина за конфликта между двете страни.

Редно е да отчетем като добра новина краят на операцията на Военновъздушните сили в Сирия, тъй като съображенията от хуманитарен характер винаги ще имат по-фундаментално значение от т.нар. геополитика.

Руските власти твърдяха, че единствената причина за войната е нуждата от отблъскване на терористите от руската граница и разгромяването им при далечните подстъпи.

Доколко точно тази задача беше решена - остава, меко казано, дискусионен въпрос.

От една страна - западните военни експерти не отричаха, че ВВС на Русия нанася ефективни удари по позициите на ИДИЛ. Но от друга страна - в тази история има твърде много "но".

Има факти, които доказват, че руските бомби често падаха встрани от бойците за световен халифат. Неколкократно световната преса говореше за множество жертви сред мирното население в Сирия.

Сама по себе си, въздушната операция едва ли можеше да доведе до крах на режима на терористите, а сухопътните сили на руските съюзници в региона до този момент не са отчели окончателна победа над врага.

Потокът на бежанци от района на военните действия към западните държави не спря.

Нещо повече - в днешния си вид ИДИЛ е преди всичко идеология, а да унищожиш идеология с бомби е невъзможно.

В такъв случай - за какви изпълнени цели говори Путин?

На първо място - Москва спаси режима на Асад от военно поражение, а с днешна дата сирийският президент се чувства достатъчно уверено във властта си. В най-скоро време в Сирия ще се проведат парламентарни избори, а след тях е възможно да последват и предсрочни президентски избори - при международно посредничество, но под юрисдикцията на Дамаск.

Башар Асад вече даде да се разбере, че не вижда причини да не участва в тях.

На второ място - вътрешнополитическият резултат от военната операция се заключава в това, че за още 6 месеца руснаците имаха възможност да се разсеят от собствените си проблеми, докато гледаха по телевизията полковниците, гордо докладващи за борбата с терористите в Близкия Изток.

В последно време превъзбудата около изброяването на броя унищожени командни пунктове и петролни конвои на терористите взе да стихва, а на публиката взе да й омръзва историята за съдбата на Алепо.

Преди дни телевизия НТВ дори пусна новина за "турски наказателни отряди", които уж атакували мирното население в кюрдски град в Югоизточна Украйна. Умората вече се чувства дори в подобни парчета пропаганда.

На последно място - руската дипломация, която щурмува клуба на цивилизованите страни на крилете на Военновъздушните сили, успя да постигне определени победи през последните месеци.

Западните санкции не са свалени, но Русия вече участва в преговорите по два ключови въпроса на световната и европейската политика - кризата в Украйна и кризата в Сирия.

И ако в първия случай симпатиите на целия свят са на страната на Киев, то действията на Кремъл в Близкия Изток не предизвикват толкова еднозначна реакция. Сирия даде възможност на Москва леко да отслаби възела, който се стегна в хода на т.нар. "руска пролет".

Факт е, че не се стигна до сухопътна операция и до "втори Афганистан". Не се стигна и до открит конфликт със страните от НАТО, за който някои от т.нар. патриоти в Русия открито си мечтаеха след изострянето на отношенията с Анкара.

Но да се говори, че Русия си тръгва от Сирия като победител, би било заблуда.

Под чертата стои терористичната атака срещу руския пътнически самолет в Египет на 31 октомври 2015 г., която директно беше назована като "отмъщение за Сирия". Тероризмът след Сирия не означава задължително "заради нея", но в конкретния случай връзката беше очевидна.

Трудно може да се отчете като "трофей" и щетата върху отношенията с Турция. Макар конфликтът да остана "студен", той заплашва да доведе до икономически загуби за милиарди и създава буферна зона от враждебни държави по южните граници на европейската територия на Русия.

И все пак - най-голяма тревога предизвиква въпросът какво ще се случи оттук нататък.

За първи път от няколко години след 15 март Русия ще се окаже без "мисия" - свърши времето, в което беше "световна столица на спорта", "защитник на Руския свят", "главен борец със световния тероризъм".

Готова ли е Москва за изхода от извънредното положение или "шоуто трябва да продължи"?

При втория сценарий, само 6 месеца преди парламентарните избори, в Русия предстои нов конкурс в търсене на вътрешни и външни врагове.