След вълната от поредни терористични атаки, Великобритания, Франция, Германия и Белгия започнаха тежки дебати за ефективността на съществуващите стратегии за национална сигурност. Отговорността на политиците е да отговорят на страховете на обществото - страхът обаче често провокира ответни мерки за борба с тероризма, които в крайна сметка се провалят.
Една страна в Европа обаче предприема по-различен подход: Италия.
Поговорката "Да спи зло под камък" се е превърнала в стратегия - сякаш умишленото избягване на темата за тероризма би подействало като предпазна мярка срещу заплахата.
Италия остава "имунизирана" срещу джихадистки терористични атаки, макар и не от всички заплахи. Няколко дни след атентата в Лондон на 22 март, когато мъж се вряза в пешеходците по моста Уестминстър, италианската полиция арестува четирима мъже, заподозрени в таен заговор да взривят прочутия средновековен мост Риалто във Венеция.
Оказва се, че самозваните терористи са се издали поради некомпетентност, а полицията е подслушвала телефоните им. Заплахите от страна на джихадистки групировки в Италия засега са непрофесионално подготвени.
И все пак, това не означава, че опасността не е реална. Италия участваше във войните в Ирак и Афганистан, както и във военната интервенция срещу "Ислямска държава". Това означава, че страната е потенциална мишена за отмъщение.
От друга страна, участието на италианските въоръжени сили зад граница беше твърде скромно, за да създаде повод за кървава вендета.
От 80-те години на ХХ век, Италия служи за логистична база на множество радикални ислямистки движения от Северна Африка и Близкия Изток. Градове като Милано и Комо приютяват цели центрове на джихадистката мрежа, която действа на територията на Европа.
Тези центрове продължават да съществуват под някаква форма, въпреки че полицията провежда чести антитерористични операции. Мнозинството от италианците обаче остават в неведение за работата на службите за борба с тероризма.
Общественият дебат до голяма степен е ограничен в рамките на консенсуса, възприет от всички правителства - независимо дали са на левицата или на десницата. От началото на новия век, без много шум Италия закри множество нерегулирани джамии. Самото население на страната, което се възпротивява на строенето на нови религиозни центрове за мюсюлмани, не подложи на критика решението на властите.
Формалните гаранции, които Италия дава по отношение на свободата на вероизповеданията, влизат в сблъсък с антиимиграционните политики и говорене в страната. Част от политическия елит на страната свежда религията до "въпрос от национална сигурност".
Странно е, че в Италия съществуват само 4 регистрирани джамии, като се има предвид, че в държавата живеят над 1,6 млн. души мюсюлмани.
Причините за това несъответствие са и бюрократични, смята Арнаболди.
За да регистрираш джамия в Италия, трябва да представиш пред властите един куп документи. Ако решиш да създадеш "ислямски културен център" - стотици подобни организации съществуват в цяла Италия - процедурата е доста по-опростена. И все пак проблемът остава.
Правителството прилага и други антитерористични мерки - като систематичното депортиране на заподозрени лица без особено публично обсъждане. През 2015 г. бившият вътрешен министър Анджелино Алфано обяви с известна гордост, че броят на депортираните лица поради заплаха за националната сигурност се е утроил в сравнение с предишната година. Днес техният брой е нараснал до 153 души.
Аргументите зад депортациите варират между повече или по-малко сериозни обвинения. Нерядко Италия депортира имигранти заради най-дребни прояви на симпатия към екстремистки идеи. Като случая със салафитския проповедник, който кръстил дъщеря си "Джихад".
От гледна точка на демокртичната система, италианският подход подбужда съмнения дали наистина постига баланс между въпросите на сигурността и защитата на базови човешки права. Такова право е свободата на вероизповедание, дори то да се изповядва във фундаменталистка форма.
Някои анализатори смятат, че твърдата позиция на Италия по отношение на правоприлагането е истинската причина за успеха в превенцията на терористични атаки.
Италия има предълга история на борба с вътрешни левичарски или националистически терористични групировки. Борбата с мафията е принудила службите за сигурност и полицията да бъдат по-ефективни, макар и някои от мерките им да изглеждат смущаващи от гледна точка на гражданските права. И все пак тази гледна точка изглежда прекалено идеалистична, за да се приеме безрезервно.
В Италия все още има само една генерация на имигранти, която тепърва узрява. Това не е същото общество като френското например, чието второ или трето поколение имигранти е много по-чувствително към пропагандата на "Ислямска държава" в Европа".
Службите са засекли, че от 110 души, заминали от територията на Италия към Сирия и Ирак с намерение да се присъединят към военизирани групировки, само 12-15 са италиански граждани. Това е доста скромен дял на фона на онези близо 1200 души, които излизат от Франция към Близкия Изток и които могат да се върнат в Европа с готовност за терор.
Според тази теория, Италия разчита на демографската си структура, а не на някаква сложна стратегия за борба с опасностите. Резултатът е ограничаване на потенциалните заплахи чрез строги мерки за сигурност и контрол върху мигрантския поток.
Има и още една особеност на италианския модел, строго свързана със структурни препятствия, а не с правителствени мерки. Най-големият проблем пред развитието на терористичните групировки се оказва ролята на Мафията като монополист на черния пазар на оръжия.
Ако италианските радикали се свържат с френските, британските, белгийските или германските си съмишленици обаче, нищо не може да спаси италианските сили за сигурност от нови и непредсказуеми заплахи.
Може би най-скандалният случай от последните години е делото на имама Абу Омар. Египетският проповедник пристига в Италия през 2001 г., като получава редовен паспорт на бежанец. Службите за сигурност обаче го поставят под наблюдение поради предполагаеми връзки с мрежите на "Ал Кайда". Абу Омар е заподозрян за член на "Гамаат Исламия", организация, отгговорна за кърваво въстание в Египет през 90-те.
През 2003 г. екипи на италианските и американските разузнавателни служби отвличат Абу Омар от центъра на Милано, като го отвеждат обратно в Египет и го арестуват в продължение на 4 години, без да повдигнат обвинение.
Прокурорът Армандо Спатаро, който наблюдава делото, се възмущава от липсата на наказания заради извънредната злоупотреба с власт, като предупреждава, че италианската правосъдна система е поставена под риск.
Неколкократно Спатаро подчертава колко важно е антитерористичните мерки да не влизат в конфликт със законовите принципи, които са основната материя на всяка демокрация. Един от тези случаи е дело от 2009 г., когато 22 служители на ЦРУ и един подполковник от американските ВВС са осъдени задочно за отвличане на заподозряно лице.
Доколко този тип хардлайнерски методи са устойчиви в дългосрочен план - също е спорен въпрос. Изследвателите все още спорят дали джихадистките групировки представляват нова форма на тероризма, но всички са единодушни, че те се възползват от все по-растящото социално неравенство в Европа.
В този контекст всяка демонстрация на целенасочено отношение спрямо мюсюлманите от страна на властите може да се окаже контрапродуктивно. Възможно е това да доведе до усещане за преследване и недоволство, особено сред привържениците на екстремистите, които лесно могат да се решат на насилствени прояви. "Ислямска държава" го знае много добре и отдавна се възползва от тези настроения, за да ги превърне в мощен инструмент за привличане на кадри.
Общо взето - само държави които не слушкат.. само те са атакувани от джихадистите. Явно Италия - слушка. А не, че мерките за сигурност са без пробойни.