Наистина ли трябваше да подпалят Франция само за няколко цента повече? Повече от осем седмици след началото на бунта на "жълтите жилетки" все още изглежда трудно да се разберат отговорите на многото въпроси около продължаващите протести и стачни действия.
За екстремистите от всички страни, които щастливо разпалиха пламъците, всичко това приличаше на дългоочакваното начало на една голяма революция. Това обаче не се осъществи.
Други виждаха жълтите жилетки като бунт на всички онези нещастни и изоставени сякаш от обществото. Да, но не най-бедните бяха тези, които маршируваха по френските улици. Трети все още гледат на всичко това като на една голяма глупост, организирана от разглезени деца или нещо от сорта.
Но на всички тези им липсва една съществена част от пъзела: големият страх на хората да имат все по-малко и по-малко.
Това е страх, който може да се намери във всички развити страни и без съмнение обяснява, до голяма степен, възхода на това, което често се нарича популизъм.
А във Франция този страх е още по-остър, отколкото другаде.
За да се види този въпрос в неговата цялост и да се разбере какво е заложено на карта, трябва да се върнем назад във времето. Втората половина на ХХ век е времето на "все повече и повече". Стандартът на живот нараства по-бързо в този век отколкото когато и да е досега в историята. Средните класи се появяват в Америка и в Европа, превръщайки се в доминираща група в обществото.
Така в развитите страни се зароди доминиращото мнение, че утре неизменно ще бъде по-добре от днес, че децата ще имат по-добър живот от родителите си. И това действително беше така за втората половина на XX век.
Две големи промени обаче нарушиха този създал се ред. Първо, изчерпа се до голяма степен производителността, довела до тези все по-високи доходи. Второ - появата на информационните технологии създаде ново разделение. Тези, които могат да оперират с тях, започнаха да заемат висококвалифицираните работни места, а тези, които не са особено на ти с технологиите, започнаха да получават все по-нискоквалифицирани работни места.
Добавете към всичко това и глобализацията с нейното оптимизиране на разходите, и се получава т.нар. ефект на пясъчния часовник, при който средната класа изтънява все повече. Във всички развити икономики работните места със средни доходи изчезват в полза на нискодоходни или високодоходни работни места.
Това е и моментът, в който започна да се появява страхът, а в обществото (особено в онези му части със средни и по-ниски доходи) се зароди усещането, че бъдещето може би вече няма да е чак толкова розово и финансово стабилно.
Това особено силно засяга онези мъже и жени с по-ниска квалификация, които в един момент обаче са успели да постигнат някакъв устройващ ги комфорт. Те се страхуват за своето състояние и още повече за това на децата си. Техните перспективи и техните хоризонти намаляват все повече на фон на горните процеси.
В САЩ типичният случай е този на индустриалния работник, който губи работата си. Той си намира нова, в сектора на услугите. Тя обаче е доста по-несигурна, с по-ниско заплащане и далеч по-слаба социална защита. Съответно той е бесен на целия свят и гласува за Доналд Тръмп, който му обещава, че ще реши проблемите му и ще го отърве от тази несигурност с крути мерки.
Във Франция ситуацията е различна. Работните места са по-добре защитени от законодателството (макар това да не е попречило на индустрията да извършва масови съкращения). Заплатите са по-скоро подсигурени и растат в зависимост от колективните трудови договори. Служител, който намери нова работа, след като е бил уволнен, се облагодетелства от съществуващата социална закрила, дори и да има някакви пропуски в покритието.
Проблемът не е в частния сектор. Фирмите всъщност до голяма степен бяха пощадени от протестното движение "жълтите жилетки", което почти не ги превърна в мишена за своето недоволство.
Така че откъде идва този страх от загуба и от "все по-малко"? Отговорът е от публичния сектор най-вече.
В началото на 2019 г. най-добрият пример е за това безспорно са пенсиите. Официално експертите казват в своя жаргон, че "траекторията е устойчива" след многобройните реформи, проведени между 1993 и 2010 г. И все пак освен че вноските ще се увеличат (отново), пенсиите ще намалят (отново).
Това означава по-малко пари за работници, които плащат в пенсионната система, и същевременно с това по-ниска покупателна способност за пенсионерите, тъй като пенсиите им ще се увеличават с по-ниска ставка от общите цени - да не говорим за факта, че от миналата година те вече трябваше да плащат допълнителни данъци.
Страховете обаче отиват отвъд това. Десетки милиони французи са засегнати. Екип от изследователи от Френската икономическа обсерватория (OFCE) показа, че социалните и фискални мерки, приети между 2008 и 2016 г., са намалили разполагаемия доход за домакинствата с 14 милиарда евро, или 1,4%.
Това очевидно е болезнено. Никой не обича да губи. Поведенческите икономисти са изследвали тази универсална неприязън към загубата на притежание (и дори са наблюдавалия сходни резултати при експерименти с животни). Те са установили също така, че като цяло ефектът от загубата е два пъти по-силен от ефекта на печалбата. С други думи, нещастието да загубите една банкнота от 100 евро е два пъти по-интензивно като сила от щастието да намерите банкнота от 100 евро.
А най-силен е гневът сред онези домакинства, които са били в долната част на средната класа - които преди са имали доходи, които да им стигат за малки спестявания. Сега, изправени пред реалността на живот месец за месец, от заплата до заплата, те се превръщат в ядрото на "жълтите жилетки".
За тях намаляването на един данък или увеличаването на една социална придобивка се приема като жизнен, но бързо забравим фактор. За сметка на това обратното положение - увеличаване на данъци и орязване на социални придобивки действа като директен удар върху способността на домакинството да се издържа. А това, от своя страна, води до гняв.
Така че повишаването на акцизите върху дизеловото гориво в началото на 2018 г. с около 9 цента на литър (не кой знае колко - около 10 евро на месец за някой, който живее на 50 километра от работното си място) и преди това намаляването на персонализираната жилищна помощ през 2017 г. с около 5 евро на месец, бяха важни фактори за натрупване на гнева спрямо президента Еманюел Макрон.
В страна, където публичните финанси са едновременно масивни и безконтролни, правителството, и още повече Министерството на финансите, има постоянното изкушение да повишава данъците и да намалява обезщетенията - нещо, което е далеч по-лесно от провеждане на реформи.
В същото време технократите в другите министерства имат истински талант за непрекъснато измисляне на нови норми, всяка от които е обоснована по свое собствено право, но чието добавяне към общата данъчна тежест често е удар за по-скромните домакинства (например последните промени, които правят инспекциите на превозните средства по-скъпи и взискателни).
Така че страхът да имаш все по-малко няма да изчезне скоро - фактор, който прави почвата в обществото все по-благодатна за популизъм и бунтове. Сега жълтите жилетки може да заглъхнат, но това далеч не означава, че скоро няма да се вдигнат пак.
