Едва три седмици, след като е изпратен от Германската армия в Афганистан, Алекс (не желае фамилията му да се споменава) попада в смъртоносната ситуация на 10-часова битка с талибаните близо до северния град Кундуз.
По време на битката по него стрелят с гранатомет (ракетата преминава на няколко стъпки от главата му), а по едно време ситуацията е толкова напечена, че той дори обмисля как точно да се самоубие, ако терористите пробият отбраната на германските войници и опитат да го вземат в плен.
Все пак той оцелява в това, което после ще бъде наречено в Германия "Битката на Разпети петък" - едно от най-ожесточените сражения за германските военни в Афганистан. Засадата на талибаните дни преди Великден през 2010 г. отнема живота на трима военни, а още няколко души са ранени.
Всичко това подтиква министъра на отбраната на страната да наруши политическо табу и да използва думата "война" за пръв път като описание на конфликта в Афганистан.
Сега на 35 години, с ръце и гърди, покрити с татуси, които да свидетелстват за живота му като войник, Алекс все още е преследван от спомени (и кошмари) за мисията си. Едно от най-болезнените неща обаче е това как е приеман у дома - твърде често той е жертва на обиди, присмех и подигравки. Нещо, което няма как да не събуди и чувството за недооцененост, сякаш собствената му родина, в името на която се е бил, го е забравила.
"Много германци ни смятат за убийци. Мразят ни. А тези, които не ни мразят, въобще не се интересуват от нас", казва той по време на събор на германски ветерани в Потсдам.
Алекс е един от около 400 000 ветерани тук, които са били изпратени на мисии в чужбина от Бундесвера през последните няколко десетилетия. Хората на събора са служили на различни места - Косово, Мали, Афганистан... И Алекс не е единственият, който чувства гняв и разочарование от собствената си държава.
Ако трябва да сме честни, това усещане сред ветераните далеч не е типично само за Германия. Така наример в САЩ едва 22% от бившите военни, служили по различни международни мисии, смятат, че федералното правителство се отнася с тях добре.
Но заради измъчената история на Германия през ХХ век - две тежки световни войни, наследството на нацистката власт и последвалото разделение близо четири десетилетия - доведоха до изграждането на един дълбоко вкоренен пацифизъм, който дава резултат в това, че страната на практика не успява да изгради реални политики в подкрепа на ветераните си.
Така днес, близо 75 години след края на Втората световна война и опустошенията, оставени от нацистите, Германия остава дълбоко объркана в отношението си към собствените си армия и военнослужещи.
В страната няма ден на ветераните, няма официални публични събития на армията, подобно в САЩ или в други държави. Няма публична почит към онези, които са загинали в мисиите на Бундесвера зад граница. Мемориалите, които се издигат остават по-скоро скрити някъде в глухи улици, близо до сградата на министерството на отбраната и зад оградите на военна база на юг от столицата.
Малко политици говорят открито за германските ветерани, а Бундесверът не признава тези, които са воювали в чужбина като отделна група. Дори терминът "ветеран" остава опетнен от асоциации с нацистите.
Това не е само езиков или административен проблем за Германия. Под натиск от страна на САЩ Берлин обеща да инвестира повече средства в армията си, за да увеличи отбранителните си разходи в изисквания от НАТО размер.
Въпреки това обаче доверието в армията остава много ниско, а опита за изграждане на реални политики за армията и за ветераните наистина зависи от това доколко обществото в страната ще успее да промени погледа си към военните.
"Ако Германия сериозно се заеме с по-голяма роля в международен план, тя трябва да осъзнае, че лечението на ветераните си е съществена част от това", обяснява Кристиан Вебер, консултант по дигитална сигурност, който като войник от Бундесвера е служил в Мали. Той има докторска дисертация именно върху темата за германската политика спрямо ветераните.
"Политиците не могат да изпращат войници да се бият в чужбина и след това да ги игнорират, когато се приберат у дома. От морална гледна точка това е силно проблематично", коментира той.
През десетилетията след Втората световна война Западна Германия не изпраща никакви войници в чужди конфликтни зони. Това се променя едва няколко години след обединението с Изтока. Тогава, през 90-те години, Бундесверът разполага свои войски на Балканите.
Голямата промяна обаче дойде с войната в Афганистан, където хиляди германски войски бяха изпратени между 2002 до 2014 г. в подкрепа на ръководената от НАТО мисия (Германия в момента все още има около 1200 военнослужещи там). Години наред политиците в Берлин говореха за мисията като за мироопазваща и тренировъчна операция, докато в един момент германски войници не започнаха да умират. Други се завърнаха у дома с тежки психологически травми.
Днес Германия има приблизително 3200 военнослужещи в чужбина - сериозен спад, след като допреди няколко години техният брой беше над 10 хил. Но тъй като фокусът на външните военни усилия на Германия постепенно се измества от Афганистан към други театри като Мали и други африкански държави, броят на немските войници с опит в чужди конфликтни зони отново започва да нараства.
Въпреки увеличаващия им се брой обаче отговорът на правителството на нуждите им все още е бавен и непълен.
"Дебатът за това как да проявим признателност към нашите ветерани продължава твърде дълго“, казва Патрик Сенсбург, член на парламента от партията на канцлера Ангела Меркел.
През 2011 г. германският "Wehrbeauftragter", орган в парламента, който действа като връзка между законодателната власт и Бундесвера, публикува унищожителен доклад за това как Германия се отнася с войниците, които се връщат от зоните на военни конфликти. Макар министърът на отбраната Томас де Мейзиер да отказа да коментира доклада, той пое ангажимент да изготви по-добри политики за ветераните, превръщайки ги в основен фокус на дневния си ред.
Той опита да прокара и идеята за Ден на ветераните, поръчвайки 10 000 значки, направени за войници, служили в чужбина. Но реакцията беше ожесточена - депутатите от лявоцентристките и левите партии, които по това време бяха в опозиция, отхвърлиха идеята като "прашна реликва от времето преди 1945 г.", а партията "Левите" дори предупреди за "милитаризация на германското общество".
В следващите години бяха предприети стъпки за осигуряване на по-добро лечение на войници, страдащи от посттравматичен стрес и други психологически проблеми, вследствие на военните действия, през които са преминали.
Сега към министерството на отбраната има наети добри психолози. Има въведени и програми за повторно влизане на пазара на труда, които да подпомогнат реинтеграцията на ветераните в обществото.
Въпреки тези стъпки, бившите войници остават недоволни. Според тях липсва каквато и да е подкрепа за онези ветерани, които вече не са членове на Бундесвера - буквално стотици хиляди хора.
Строгите германски закони за поверителност на данните не позволяват на армията да следи войници, завърнали се към цивилния живот. Военните например нямат начин да проследят социалния статус или процента на самоубийствата за тази група. Мнозина са останали да се грижат за себе си, казва Бернхард Дрешер, ръководител на водеща асоциация на ветераните.
"Искаме цялостна концепция за ветерани, включително централна база данни, която да следи онези, които вече не са активни войници. В САЩ те знаят колко ветерани се самоубиват всеки ден и колко живеят в бедност. В Германия никой не знае", коментира Дрешер.
През ноември, наследничката на де Мейзиер - Урсула фон дер Лейен (която наскоро беше посочена за председател на Европейската комисия) реши въпроса със замах - всеки германец, който е служил в професионалната армия на страната, независимо дали е бил на мисия зад граница, или не, може да бъде приеман за ветеран. На церемония през юни фон дер Лейен раздаде първата от значките на де Мейзиер.
Според Дашер това е абсурдно, тъй като по този начин се заличава всеки признак за признание на онези, които са рискували живота си за страната. И усещането му се потвърждава и от самите ветерани. Проучване сред тях, озаглавено "Живот след Афганистан", изследва настроенията сред служилите в чужбина,
Едва 10% казват, че са удовлетворени от подкрепата, която получиха от политическата класа на Германия, а 8% се чувстват оценени от немското население като цяло. Разликата със САЩ, където поне по този показател положителните отговори са над 50%, е сериозна.
„От политиците зависи да променят това“, казва Алекс, ветеранът в Афганистан. Той описва живота си след завръщането в Германия като жив ад. Години наред страда от тежки кошмари, заради които не може да спи за повече от няколко часа.
Алекс е един от 50-те германски ветерани, които наскоро се събраха пред сградата на Райхстага в Берлин с цел да се повиши информираността около проблемите на ветераните. Някои носеха тениски с надпис "Пазихме ви гърба! Ще пазите ли нашия?". Единственият депутат, който излезе, за да се присъедини към мълчаливия протест, беше политик от крайнодясната Алтернатива за Германия (AfD). Много от присъстващите ветерани поддържаха дистанция спрямо него, съзнавайки, че асоциирането с AfD би подкопало доверието им сред германската общественост и политическите партии.
Варианти за решение на проблема има и в съседна Холандия, където преди няколко години парламентът прие редица мерки, за да повиши грижите и да подобри отношението в обществото спрямо бившите войници. Надеждите са, че и в Германия ще се случи подобно нещо.
„Ние разбираме, че Германия заради миналото си не е като другите страни. Но има някои много прости неща, които политиците могат и трябва да направят, за да може ветераните да почувстват поне малко признателност", разказва Дрешер.
