На 10 май, Ден след Деня на Европа, президентът на Франция Еманюел Макрон бе удостоен с наградата "Карл Велики" заради визията му за Европа и възстановяването на европейския проект.
Тя се присъжда от 1950 година насам за принос към обединението на Европа. Сред предишните лауреати фигурират бившият председател на Европейския парламент Мартин Шулц, бившият председател на Съвета на ЕС Херман ван Ромпой и настоящият Доналд Туск. Отличието се връчва винаги на Възнесение, или Спасовден по западния календар, точно 39 дни след католическия Великден.
Неговата реч по повод приемането на наградата обаче успя да създаде множество дебати, дискусии и коментар не само в Европа, но и по целия свят. Тя беше категорично съсредоточена върху рационалните императиви, замислящи морален път за бъдещето на ЕС. В нея той не спести критики нито към САЩ, нито към някои европейски лидери (включително и Ангела Меркел), нито дори към България.
За разлика от повечето си предшественици, носители на тази награда, той се съсредоточи не толкова върху миналото и настоящето на Европа, колкото върху бъдещето на континента.
Все пак той започна с това, че вече 70 години Европа успява в голямата си част да удържи мира именно заради обединението, което представлява Европейкият съюз.
Позовавайки се на възкресението на мечтата на Карл Велики, Макрон посочи, че мечтата за Обединена Европа е била измъчена от съмнения. "От нас зависи да решим дали да я оставим да живее или да я оставим да умре."
В изказването си френкият президент заложи 4 основни категорични императива (по немския филсоф Имануел Кант), засягащи моралния път за развитието на Европа:
1. Не трябва да сме слаби. Трябва да избираме.
2. Не трябва да бъдем разделени. Трябва да се обединяваме.
3. Не трябва да се страхуваме. Трябва да се осмелим.
4. Не трябва да чакаме. Трябва да действаме сега.
Във видеото тук можете да видите цялата церемония по връчването на наградата и пълната реч на Еманюел Макрон на френски език с превод на немски.
А ето и целият текст на речта на Еманюел Макрон:
"Госпожо канцлер, скъпа Ангела, благодаря Ви много за Вашите думи,
Господин кмет на Е ла Шапел, господин президент на комитета на наградата “Карл Велики”, госпожи и господа начело на държавата и на правителството,
Госпожи и господа, лауреати на наградата “Карл Велики”,
Госпожи и господа министри, господин министър-президент на Лан дьо Ренани на Северна Вестфалия,
Госпожи и господа посланици и консули,
Госпожи и господа парламентаристи,
Госпожи и господа,
Скъпи приятели,
За да дефинираме това, което Обединена Европа ни е донесла Втората световна война насам, често казваме с удоволствие, че тя ни е позволила да живеем 70 години в мир и това е вярно. Европа познава това историческо чудо на 70 години без война между държави, които доскоро са били врагове.
И това съкровище няма цена, то е безпрецедентно на нашия континент за всички векове, които го предхождат, но ако мисля за Полша, за гражданите на бивша Чехословакия, за Португалия, за Испания, за бившата ГДР, за балтийските държави, скъпа Далия, за България, скъпи Бойко, за всички тези хора, които жиеят като братя... мога ли да кажа, че те са познали 70 години на мир, свобода и просперитет със спокойно съзнание и с пълно спокойствие?
Може ли да кажем, че гражданите на бившата Югославия са изживели 70 години на мир? За тези държави в Европа, които поеха по пътя на приятелството и сътрудничеството, знаем това, но доскоро други се изправяха лице в лице с жестокостта на тоталитаризма, на национализма, на държавите чудовища, гражданските войни, на военните и политически ограничения.
Митът на тези 70 години мир предполага една перфектна Европа, а ние единствено трябва да се грижим за нейното бъдеще. Но аз не вярвам в този мит, тъй като Европа продължава постоянно да се бори с историята си и с трагедията на историята. Пред този факт ние не можем да изправим рутината на управлението, а постоянно желание за напредък, което изисква от всяко ново поколение да действа с всички сили и да изгражда наново надеждата.
Награда "Карл Велики", с която за пръв път е награден Ричард дьо Куденхов-Калерги получава през 1950 г., дава име на тази надежда. Той прави препратка към действията на Карл Велики, заявявайки че Европа се завръща към мечтата на каролингите. Тази мечта е мечта за желано обединение, за съгласие, изградено върху разликите на една огромна общност, което върви в една посока, мечта за една Европа, скъпа Ангела, скъпи Ксавие, обединена в биещото си сърце. Това представлява този регион, тази мечта.
Тази мечта днес е разяждана от съмнения. От нас зависи да решим дали искаме да ѝ вдъхнем живот, или да я оставим да умре.
Вече споменах няколко пъти в Пникс, Сорбоната, както и в Европейския парламент какво предлага Франция, но тук искам просто да споделя четири свои убеждения, четири "Божи заповеди", ако позволите, или четири категорични императива за действие според традициите на нашата Европа, около която искаме да се обединим.
Първият императив е доста прост: да не бъдем слаби и да не се подчиняваме!
Да не даваме да решават вместо нас! И така, имаме пред себе си големи заплахи, големи дисбаланси, които разстройват нашите граждани и захранват всеки ден тяхната несигурност. Въпросът, който всеки един от тях ни задава, е: искаме ли да се подчиним? Ще приемем ли чуждите правилата или тиранията на събитията, или ще направим избора да решаваме за себе си със силна автономност и, да, с европейски суверенитет?
Кой ще избере правилата, които защитават личния живот за нашите граждани? Кой ще избере да обясни икономическия баланс, в който нашите компании трябва да съществуват? Чужди правителства, които всъщност ще оркестрират пропаганда или техните собствени правила? Международни актьори, гратисчии в една система, в която вземат решения като организатори. Или ще кажем "Не! Не! Това се отнася към европейския суверенитет!"?
Европейският парламент - и тук искам да отдам почит на един от неговите бивши председатели, скъпи Мартин, направи смел избор, съвместно с комисията и държавите членки, да въведе общ регламент за личните данни. Именно по този път искаме да вървим и вярвам дълбоко, че имаме виртуален суверенитет за изграждане, който да регулира по-добре тези играчи, да защитава нашите съграждани, да налага данъци по възможно най-справедлив начин на онези, които днес не плащат никакъв данък в икономическото пространство и юридическото такова, където понякога те водят до дълбоки трансформации и заплашват всеки ден интересите на едни, докато предлагат възможности за други.
Как искаме да взимаме утре решенията си за климата? И това са демократични избори, чието ехо чуваме зад тези прозорци, и те са важни. Кой ще трябва да решава? И там ли това ще бъдат външни сили, или самите ние? Знаем, че тези избори отнемат време, що се отнася до енергетиката и климата, но дългосрочните решения могат да бъдат взети единствено ако се организираме на европейско ниво, ако успеем да наложим минимална цена на въглерода, да наложим и там данък по границите, избягвайки това да избираме най-лошото и да фаворизираме онези играчи, които не желаят да съдействат; да имаме амбициозна политика, както казахте Вие, г-н кмете, що се отнася до запасите от възобновяема енергия, единствената възможност да обърнем страницата на нашата енергийна история и да бъдем на нивото на обещаното относно климата.
Кой трябва да решава нашите търговски въпроси? Кой? Онези, които ни заплашват? Онези, които ни шантажирант и обясняват, че международните правила, за чието създаване са допринесли, не важат повече, защото вече не са изгодни за тях?
Ние сме ние, европейците, ние сме съучастници в един международен мултилатерализъм, за който аз вярвам, че е силен. Наша задача е да защитаваме собствения си суверенитет, да не се поддаваме и да не бъдем нито наивни лице в лице с нелоялната конкуренция, нито слаби лице в лице със заплахите на онези, които често са писали тези правила с нас.
Кой ще избере атмосферата на мир и на големи геополитически баланси, в каквато искаме да живеем? Ние говорихме за това вчера и завчера с г-жа канцлера, скъпа Ангела, с нашата колежка Тереза Мей, както и с останалите ръководители на държавите и на правителствата. Ние избрахме да градим мир и стабилност в Близкия и Средния изток, решихме суверенно, поехме отговорност суверенно, изпълнихме суверенно. Други сили, също толкова суверенни, решиха да не държат на думата си. Трябва ли това да бъде причина да се откажем от собствените си избори? Трябва ли да се поддадем на политиката на най-лошите? Трябва да изберем, да изградим, да говорим с всички, за да успеем - включително там, да изградим наш собствен суверенитет, който в този регион ще бъде гаранция за стабилност.
Трябваше да преживеем огромни сътресения вследствие на съвременните миграции, независимо дали те са политически, икономически или климатични. Изправяйки се пред този проблем, считаме ли, че може дори за секунда да останем със скръстени ръце, или да се обърнем навътре към чисто националистическо кредо?
Отговорът е европейски. Срещу тези проблеми може да се изправим единствено с амбициозна и обмислена политика и изцяло европейска политика за Африка от другата страна на Средиземноморието, политика за развитието и за сигурността, над която започваме да работим, но за която трябва да бъдем много по-амбициозни, с обща политика за сигурност на границите, хармонизиране на правото и със суверенна политика за развитие, сигурност и защита.
Разбрали сте този първи императив, в който вярвам, е да не бъдем слаби, да не прекланяме глава - това е европейският суверенитет. Този, който ще ни води напред. Този, който ще ни поведе към създаването на нашата Европа като геополитическа, търговска, климатична, икономическа, хранителна и дипломатическа сила.
Разбира се, всеки от нас ще има различно разбиране за значението на тези думи, но условието за възможност - това, че ние отказваме други да решават вместо нас. Ако ние решим, че един голям играч в областта на технологиите може да решава тайно или да създава свои фискални правила, вече не сме суверенни и този дебат не е валиден; ако решим, че това или онова голямо международно енергийно дружество решава нашите климатични политики за нас, ние не можем да решаваме и да водим демократичен дебат.
И ако приемем, че други големи сили, включително съюзници, включително наши приятели в най-трудните чакове на историята, решават да вземат нашите решения, да водят нашата дипломация, да се грижат нашата сигурност (често залагайки с най-лошите рискове), ние вече губим суверенитета си и не можем достойно да следим публичното мнение и да казваме на нашите хора: "Ние ще решаваме за вас, елате да гласувате! Елате да направите своя избор!".
Вторият императив е: да не се разделяме.
Опитите за това да се обърнем навътре в себе си са огромни в този неспокоен период на национализъм, в който смятаме, че на национално ниво ще овладеем нещата по-добре, че ще открием частица от този суверенитет, който понякога остава прекалено мимолетен или едва зародил се на европейско ниво.
Тази аларма зазвуча с Брекзит, но я чуваме и в италианските избори, от Унгария до Полша, из цяла Европа се чува ехото на тази музика на национализма, това очарование... Това разделение цели да сведе повечето дебати до едно преекспониране на национализма, удобно за онези, които искат да се откажат от свободите на цената на милион страдания.
Много искат да накарат историята да заеква, опитвайки се да накарат нашите граждани да повярват, че този път ще бъде по-ефикасно. Лице в лице с всички тези рискове, които изброих, разделението ще бъде фатално и ще намали още повече нашия суверенитет. Телените огради се появяват наново из цяла Европа, включително и в душите ни, и трябва да гледаме хладнокръвно на последните години, на изминалото десетилетие, което преживяхме.
Много бе постигнато и дължим много на онези, които имаха честта да управляват нашите страни и да се изправят лице в лице с кризите, вземайки в най-екстремни ситуации трудните решения. Мо това стана на цената на разделение между Севера и Юга в момента на икономическата криза. След това цената бе разделението между Изтока и Запада в момента на миграционната криза. И тези съмнения се разпространяват като проказа в сърцето на нашата Европа, насаждайки идеята, че два различни лагера отново са един срещу друг и че обединението вече не е възможно.
А нашето решение е единството. Разделенията ни водят към бездействие. Разделенията ни бутат към война на позиции, същата, която направи от Европа един от най- злочестите мъченици преди горе-долу един век. Познавам всички колективни мотиви, които ни приканват да не действаме, включително и в нашите две страни, скъпа Ангела. Разбирам всички онези, които във Франция ми казват: "хайде, хайде конфронтирайте се с Германия, решението е в криза с Германия, Германия - те са егоисти, те остаряват, те не искат да реформират Европа, те искат Европа единствено тогава, когято това е в тяхна полза".
Знам, че това е лъжа и никога няма да се поддадем на тези опити, защото аз видях една Германия, която през последните години пое рискове, направи избори и която преди финансовата криза успя да направи дълбоки реформи, които ние смятахме, че можем да постигнем. И видях, и продължавам да виждам, една амбициозна Германия, която обича Европа, радва се за Европа, една млада Германия, която очаква всичко от тази Европа, защото помни своята история!
От друга страна, чувам и онези, които казват в Германия: "да не се поддаваме на сирените на тази Франция, която познаваме твърде добре. Тези хора не са сериозни, те не са се реформирали, а Франция иска от нас една Европа, която по някакъв начин ще бъде в ръцете й, тя иска Европа за себе си, Европа, която ще финансира дефицитите й и Европа, която ще и позволи да направи реформи, която тя не знае как да направи".
Но, събудете се! Франция се е променила, тя вече не е същата и това бе изборът на френските граждани, вече преди една година, един ясен избор, на който аз съм просто едно въплъщение и нищо повече. Франция направи своите реформи, така чакани. И тя ще продължи да ги прави. Тя се изправи, тя е тук, Франция също плати своята цена в кризите, както Германия, и Франция също иска една Европа за Европа, не за самата себе си.
От двете страни трябва да съумеем да надскочим обръщането си навътре, музиката, която ни води към най-лошото, за да можем да заявим едно - че единството между Франция и Германия е условието за възможното европейско единство, което на свой ред е единственият фактор, който ще ни позволи да действаме!
Но нека бъде ясно - нашата мечта вече е повече от мечтата на каролингите. Преди много векове в нашата Европа на множество последователни империи, скъпи Петер Слотердайк, процес, водещ до това всеки път да се търси хегемония на едните над другите. Това ни е довело всеки път до лоши решения.
Самата Франция в началото на този век, тъй като се е чувствала добре, е смятала, че няма нужда да се реформира и че няма нужда да отговаря на европейските предложения, отправени от Германия, защото тази Европа ни е била удобна, тя е носела ползи. Това бе грешка.
Нашата Европа не може да функционира на принципа на последователни хегемонии. Европа не може да води своите битки, освен ако няма константна солидарност. Разбира се, имаме абсолютна отговорност, която често сме забравяли преди кризи и която сме възраждали и всяка държава трябва да води своите реформи, да поеме своята част от отговорността, своите собствени решения, но имаме и солидарност между нас, солидарността, от която Германия се възползва в момента на обединението и онова, което Европа трябваше да направи по задължение, за да може Германия да извърви този път, да стане по-силна и да поеме ролята, която днес е нейна.
Тази солидарност дължим и днес, що се отнася до проблема с миграцията в сърцето на Европа, тази солидарност дължим относно финансовите проблеми в сърцето на Европа, и що се отнася до държави, в които днес нивото на безработица сред младите достига до 30, 40, 50%: тази солидарност трябва да съградим наново!
Ако това не се случи, поемаме риска всеки път да се огъваме пред зова на онези, които вече са забравили несигурността на европейските хегемонии. Именно затова вярвам в един по-амбициозен европейски бюджет, в който Франция също ще поеме своята роля със своя принос, който ще бъде носител на сила за нашата историческа политика, но също така и за новите политики, за които говори преди малко канцлерът: бюджет, който ще защитава правовата държава, икономическата, фискалната и социалната конвергенция и една цялостна визия за нашата Европа - отговаряща на амбициите на бащите основатели, както и на онези, които създадоха Единния европейски акт.
Това са причините да вярвам в една по-силна еврозона, по-интегрирана, със свой собствен бюджет, който позволява инвестициите и конвергенцията, тъй като това е единственият начин да дадем право на всички държави, които искат да вървят напред, да вървят в тази посока.
Третият императив, скъпи приятели, е: нека да не се страхуваме!
Да не се страхуваме от света, в който живеем, да не се страхуваме от нашите принципи, да не се страхуваме от това, което сме, и да не го предаваме. Днес влизаме в директна конфронтация с целия този гняв, несигурност. Изправени сме често пред опити - често пъти от най-лош характер - да изоставим основите на нашите демокрации и на правовата държава. Нека не им даваме нищо, нищо!
Не е истина, че трябва да бъдем милостиви към онези, които чрез миналото, ни водят понякога към слабост, а чрез тишината - към предателство спрямо онова, което сме самите ние. Няма да отстъпим от нищо в Европейския съюз, както и в Съвета на Европа, що се отнася до правовата държава и всички нейни правила. Няма да отстъпим от нищо що се отнася до виталността на нашите демокрации и демократичния ни дебат, на въпросите, които ги вълнуват, на силата им, на учтивостта, която нашата Европа въплъщава.
Тази гражданска култура на Европа - културата на кафетата, на мисълта, на университетите, на сблъсъка на идеи, на опозицията на идеи, която отрича насилието на държавата, както и насилието на улицата. Тази гражданска култура вярва в силата на истината, защото вярва в силата на демократичния сблъсък на идеи.
Затова вярвам в желанието за интелигентност и култура, тъй като да - става въпрос именно за желание. Винаги има тази дилема, скъпи прятелю Шулц, за който говорихме вчера - тя винаги е там, пред нас и трябва именно това желание за интелигентност, за красота, за култура, не за да бъде забравена. Нека да направим пробив - по същия начин, по който успяваме от 70 години насам.
Тези години не са доказателство, те не са естественото състояние на европейското общество, което е изключение, свързано с нашата духовна сила. Защото да, да се борим за Европейска академия на културата, да се борим за европейски университети, да се борим за превода, да се борим за циркулирането на произведения на изкуството, да се борим за изграждането наново, всеки път този дебат на естетиката, критиката, интелектът в нашата Европа. Това не са само красиви идеи, извинете ме, запазени за няколко интелектуалци, а са неразривни от нашето общество идеи, за нашите млади. Това е именно моралната сила, която успя да отвори този период в историята преди 70 години, а днес тази битка е дори по-важна от вчера.
Близкият изток и Средният изток, Африка ни наблюдават днес. Те гледат този път, те гледат тази способност да бъдем безстрашни, да не се страхуваме от другия и да носим онова, което винаги е било в сърцето на нашето призвание частица от универсалното. Близкият изток, Средният изток и Африка ни наблюдават днес.
Те гледат този път, гледат нашата способност да бъдем безстрашни и да не се страхуваме от другия, и да правим това, което винаги е било в сърцето на нашето призвание частица от универсалното. Преди малко бяхме на служба в тази катедрала, чийто октагон напомня как преди 1200 г. някои са искали това място да напомня за Равена, други за Константинопол и други европейски столици. Йерусалим също присъстваше.
Светът винаги е бил замислян именно чрез тази Европа и нейната способност да бъде безстрашна, да обменя идеи, да сблъсква идеи. Говоря за тези времена без наивност, ние сме се променили след това, но именно това е Европа - тази способност всеки път да бъдеш част от универсалния диалог, да бъдеш медиатор на универсалното.
В този момент, в който живее Европа - това не е просто дебат за суверенитета, но и за това да се избавим от страха, за да продължим да бъдем носители на силния мултилатерализъм, в който вярвам - във възможността на Европа да бъде носител на правила за целия свят. Защото това е капацитетът и задължението на Европа, да носи визията за света в себе си и потребностите, която вървят ръка за ръка с тази визия за света.
Нека не се страхуваме от самите себе си, да се освободим от собствените си табута: това означава да не се страхуваме един от друг, да не се страхуваме помежду си; да не се страхуваме понякога от собствените си фетиши.
Във Франция не трябваше повече да променяме договорите, а освен това не можеше повече да спестяваме от публични разходи и - скъпа Ангела, вярвам, че го знаеш - традиционно предпочитаме публичните разходи, и така да приемем да разбием тези фетиши и да можем безстрашно да кажем: да, за да напреднем в Европа, трябва в някакъв момент да бъдем готови да дестабилизираме договорите и да ги променим, да поемем този демократичен риск.
Да, готов съм да кажа, че трябва да направим дълбоки реформи и трансформации, за да намалим публичните разходи, което е единственото условие да напреднем в тази Европа и да уважаваме нормите, да конструираме общи правила, но по същия начин както в Германия, не бива да имаме вечния фетиш да харчим повече от бюджета, защото това винаги се прави за сметка на някой друг.
И така, нека сега не се страхуваме да преодолеем собствените си табута, собствените си навици - именно защото имаме за цел да се борим с нещо по-голямо от самите нас! Трябва да се борим не за интересите на нашата държава или за запазването на настоящото състояние на Европа, не! Трябва да се борим за изграждането на една нова Европа, по-силна, и с нея да бъдем въплъщение на тази част от универсалното, което днес е в ръцете на Европа.
И накрая, последният мой императив. Последният наш общ императив даже, ако мога да кажа: да не чакаме.
Всичко се решава сега! Чакахме се твърде дълго, дори понякога, нали скъпи Йошка, не успявахме да се дочакаме. Вината за това е взаимна, но днес вече не можем да бавим повече избора за Европа, защото с избора за Европа идва изборът за Запада, както и аз, и Вие сме припомняли.
Ние сме носители и на това, на способността да правим ясен избор, изборът не само да вървим напред към една Европа, може би с участието само на някои за известно време, може би с един по-интегриран кръг, защото Европа винаги така е вървяла напред, и това е една отворена врата, Бойко (Бориов) и Петро (Порошенко) го знаят, аз не вярвам в заключената с катинар Европа, предварително определила клуб за неколцина, но не вярвам и в една Европа, която би могла вечно да изчаква досега 28-те, а утре 27-те или кой знае колко страни вдругиден да постигнат до една съгласие по абсолютно всички въпроси.
Трябва да действаме, защото единствено така винаги сме напредвали - така че някои да придобият духовната сила, характерът и желанието да напреднат, ако правилата са ясни: вратата е отворена, така че всеки - когато иска и когато може, има възможност да се присъедини. Но не може да смятаме, че европейският избор ще бъде винаги изборът на най-консенсусното, на най-малкият риск, изборът за малка стъпка в последната минута, не!
Трябва ни амбициозен избор, който ще даде визия и визия 30 години напред на гражданите ни, който след това да позволи тези малки стъпки и това прогресиране, защото те имат нужда от ясна граница, защото националистите говорят ясно, защото демагозите говорят ясно, защото страховете говорят ясно. Доброволците в Европа трябва да действат със сила, с амбиция!
И така, нека заедно се заемем с една Европа, която защитава и която носи тази амбиция, Европа на технологиите и на енергийната и климатичната трансформация, на подсилване на еврозоната, на кохерентна търговска политика, която защитава, на здравните цели и целите на околната среда, на една по-обединена миграционна политика, на социална, фискална и демократична конвергенция, на политика на интелигентността, на проучванията, на иновациите чрез новите методи, Европа на желанието и това, което върви ръка за ръка с него - поемането на рискове.
Ето, скъпи мои приятели, четирите убеждения, които искам да споделя с вас тази сутрин, докато ви благодаря за честта, която ми оказвате с получаването на тази награда. Но тази награда би означавала много малко, ако беше в някаква степен покана или просто благодарствен жест за добре изпълнена служба.
Нека не бъдем слаби и да избираме, нека да не бъдем разделени, а да се обединяваме, нека да не се страхуваме, а да се осмелим да действаме и да бъдем на висотата на историята си, и нека не чакаме - да действаме сега.
Европа е една утопия, утопия е - но вие сте тук. Така че тази утопия съществува. Когато Дени дьо Ружмон преди близо 70 години предложи една невероятна крачка напред, с харта на правата, казахме “това е интелектуалец, това е един поет и това никога няма да се случи”, но ние го постигнахме, може би е бил нужен литератор или артист, за да се осмелим. Утопистите са прагматици и реалисти.
И така, мои приятели, нека се опитаме да запомним тези четири императива, да планираме трийсетте години на Европа, които ни предстоят, заедно, както и да го направим сега, защото не забравяйте никога, никога, че живеем от 70 години за някои и малко по-малко за други, в едно историческо изключение. Да не забравяме никога, че Европа, за която говорим, е всичко, но не и сигурна. Тя е без съмнение едно от най-крехките неща и нека не забравяме никога, че апатията, егоизмът и навикът са вероятно сред най-страшните заплахи.
И така, мои приятели, нека духовната сила да пожелаем тази Европа е с нас днес, но и утре и вдругиден. Тази Европа, която е създала това време на каролингите, в което се намираме днес, не за да почете една писана вчера симфония, но за да продължи да пише този незавършен ръкопис, защото това е наше задължение, това е наш дълг, защото това е без съмнение наше призвание и защото съм дълбоко убеден, че бъдещето се решава сега!
Благодаря Ви!
