Точно когато най-малко имаше нужда от това - Българската православна църква беше въвлечена в конфликт на най-високо ниво.
Странният случай с посещението на Вселенския патриарх Вартоломей I в България започна по нелепо стечение на обстоятелствата, премина в дух на неискрено гостоприемство и приключи с взаимно скърцане на зъби и демонстративно мълчание от страна на институциите.
В ключов момент за православието - под принудата на шепа "общественици", политици и бизнесмени със съмнителни властови амбиции Светият Синод направи неумел опит да балансира между интересите на Константинополската и Московската църква.
Каквото можеше да се обърка, се обърка, а БПЦ сякаш пропусна поредния шанс да намери достойното си място.
В крайна сметка, напрежението около визитата на Вартоломей се оказа параван за президентската кандидатура на виновник No.1 за скандала - председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров.
Комбинации на тихия фронт
Вселенският патриарх Вартоломей I не идва за първи път в България, но тази визита ще се запомни задълго.
На първо място - заради начина, по който беше издействана.
По необясними причини поканата беше "изработена" зад гърба на БПЦ през две фигури, чийто принос към църковните дела е твърде съмнителен.
Посещението на Вартоломей I в София беше обосновано с намерението на Стефан Воденичаров да му връчи почетно звание "доктор хонорис кауза" от името на БАН.
Това не е първата самоинициатива на Воденичаров за намеса в църковната дипломация. От него дойде и натискът за посрещането в България на архиепископ Стефан, глава на непризнатата Македонска православна църква през май 2014 г.
Тогава Синодът отново се оказа в парадоксално заварено положение и се наложи да обясни, че македонският духовник може да влезе на патриаршеската литургия в храма "Св. Александър Невски" като всеки мирянин, но няма място редом до патриарх Неофит.
Посредникът в академичната покана пък се оказа бившият служебен премиер и бивш директор на НСИ Ренета Инджова. Единствената й връзка със Синода е демонстрираната публична подкрепа към 33-годишния архимандрит Дионисий, известен със съпричастността си към масовото производство на "архонти" срещу пари.
Неслучайно Дионисий беше определен за технически организатор на цялото посещение на Вартоломей в България.
Знатният неканен гост
Стефан Воденичаров твърди, че просто се е възползвал от доброто стечение на обстоятелствата.
"Когато бяхме разбрали в академията, че ще има чествания във връзка с годишнина от покръстването и от други църковни събития, ние опитахме с едно писмо до Негово светейшество (Вселенския патриарх) да попитаме дали би приел да стане "доктор хонорис кауза", коментира Воденичаров пред БНТ.
2015 г. предлага идеален контекст за църковна дипломация: на 2 май БПЦ отбеляза 1150 години от създаването си, а на 22 февруари се навършиха 70 години от края на Схизмата против църквата - т.е. краят на отлъчването й от страна на Цариградската патриаршия и възстановяването на автокефалния (независим) статут.
Вартоломей, разбира се, приема предложението за почетната титла. Едва след неговото потвърждение БАН решава да съгласува действията си със Синода.
Да, обаче, Синодът вече е отбелязал и двете събития така, както е намерил за добре.
Годишнината от покръстването беше "почетена" с орден за Бойко Борисов и спорното, впоследствие отменено решение за споменаването на Симеон Сакскобургготски като "цар на българите" във всяка литургия.
Вдигането на Схизмата беше отбелязано с окръжно послание, в което няма нито помен от каквито и да било намерения за всенародни тържества с участието на патриарх Вартоломей - правоприемникът на гръцката православна църква, която през 1872 г. отлъчва новосъздадената Българската Езкархия по политически, а не по религиозни причини.
Вместо това патриарх Неофит подчертава, че това е "може би най-тежкото в исторически аспект изпитание" за църквата, но смирено завършва с апел "да не търсим толкова историческата правда, а да се радваме на единството от общението ни със Светият Дух с всички сестри-православни църкви".
Само няколко месеца по-късно обаче патриархът се оказва в шах.
Студената война на Патриарсите
На теория, Вселенският патриарх няма право да дойде у нас без покана на Светия синод. На практика, Синодът не можеше да откаже поканата, без да предизвика скандал. Нямаше правилен ход.
Последното посещение на Вартоломей в България датира от 2012 г. - тогава той отслужи опелото на погребението на патриарх Максим в катедралния храм "Св. Александър Невски".
След интронизацията на Неофит начело на БПЦ отношението спрямо Вселенския патриарх изглежда се промени.
Първата официална визита на новия български патриарх не беше в Цариград, както повелява старшинството на православните църкви, а беше в Москва (юли 2013 г.).
Срещата на Неофит с Вартоломей се случи едва 2 месеца по-късно, през септември 2013 г.
Самият Вселенски патриарх не крие недоволството си от активността на българските общности в своя диоцез.
Не просто настоява за незабавното демонтиране на паметника на Антим I от двора на българската църква "Св. св. Константин и Елена" в Одрин, но и си позволява да нарича първия български екзарх "схизматик", с което още повече изостри напрежението между двете страни.
Затова шумът около "цивилната" покана до Вселенския патриарх предизвика една от редките и неприкрито остри реакции от страна на БПЦ.
"Единствено Българската православна църква е институцията, която съгласно своите канонични порядки има правото да отправя официални покани към предстоятели и представители на Поместни православни църкви за официални гостувания в България и всякакви други инициативи за подобни визити са неуместни и спекулативни", обявиха от Синода през юли.
Чак на 20 октомври Синодът официално потвърди, че Вартоломей I ще посети България между 7 и 10 ноември като "ответна визита" на гостуването на Неофит в Истанбул.
В програмата се включваше света литургия в храма "Св. Александър Невски", посещение в Троянския манастир и среща с деца на загинали служители на МВР.
Кой се страхува от Вселенския патриарх
В първоначалното съобщение беше изрично отбелязано, че "предстои уточнение на възможностите за провеждане на евентуална среща" с Бойко Борисов. Още повече - ако все пак премиерът намери времето, то ще се случи в следобедните часове на 10 ноември, последния ден от посещението.
Уточнението на графика беше направено в последния момент - в петък, 6 ноември, ден преди пристигането на Вартоломей. От нея се виждаше, че Борисов все пак е намерил време за среща с Вселенския патриарх на 10 ноември, но в доста странен час - 8:30 ч. сутринта.
Справка в активността на Бойко Борисов от последните няколко дни показва, че причината не може да се търси в пренатоварената му програма - последната публична проява на премиера беше на 6 ноември (петък) в Пловдив, когато присъства на църковно освещаване на местния Колодрум от митрополит Николай.
През уикенда, когато Вартоломей пристигна в София, Борисов нямаше посещения в провинцията или чужбина, нито публични появи, нито чужди гости. Премиерът се показа пред медиите едва във вторник, 10 ноември, на Консултативния съвет за национална сигурност.
По всичко личи, че 1) студеният прием от страна на министър-председателя е бил известен на организаторите още при подготовката на посещението на Вартоломей; 2) въпреки колебанията на Борисов организаторите на посещението са настоявали до последно за обща среща; 3) Борисов е направил всичко възможно да не поема категоричен ангажимент, включително като насрочи срещата за неудобен час.
Въпросната среща така и не се състоя - без много обяснение. Публиката остана с впечатление, че Борисов наказва Вартоломей заради "унизителното" му отношение спрямо Неофит (за това, че го нарекъл "Блаженство" вместо "Светейшество").
„Точка на нула" в полза на Борисов на фона на обърканите реакции на "Дондуков" 2.
Разбира се, мотивът за отказа няма нищо общо с църковния протокол. Проблемът е политически.
Борбата за мощите
Конфликтът идва заради натиска от страна на Вартоломей и гръцката държава за връщане на стари църковни реликви от Егейска Македония, прибрани в България в края на Първата световна война.
Борбите за собственост върху ценностите се водят от близо 100 години между България и Гърция, Българската православна църква и Цариградската патриаршия като четири отделни страни с взаимоизключващи се претенции и интереси.
Част от реликвите са върнати на църквата, но друга част са запазени в Националния исторически музей и стоят на разположение на Божидар Димитров.
И той действително се "разполага" с тях като със собствени, което предизвиква бурно недоволство на определени кръгове в БПЦ.
През август директорът на НИМ "командирова" една от най-ценните икони от манастира Косиница в новостроящ се параклис в кв. "Меден Рудник" Бургас, а после я изпрати в храма "Св. св. Кирил и Методий" в Созопол по време на празниците на "Аполония" - с цел събиране на дарения от поклонниците.
Друга част от артефактите са в Центъра за славяно-византийски проучвания Проф. Иван Дуйчев", председателстван от Аксиния Джурова, която категорично отказва да ги предаде.
"Вартоломей отдавна ги иска тези светини и когато за пръв път пред мен беше поставен този въпрос, аз помолих проф. Аксиния Джурова да ми ги покаже. Те наистина са уникални, много ценни и България в никакъв случай не бива да се разделя с тях", каза Бойко Борисов в единствения си коментар по темата, даден за сайта "Епицентър.БГ".
Той допълни, че е обявил отказа си да съдейства на Вселенския патриарх още в първия си мандат (двамата се срещнаха през януари 2010 г. в София).
"Оттогава обаче Вселенската патриаршия по различни канали се опитва да ме атакува да бъдат върнати тези ценности", заявява още Бойко Борисов.
Той подсказва, че мисията на Вартоломей съвпада със страничен опит на Гърция да "изтъргува" ценностите срещу мощите и плащеницата на Цар Самуил, които се намират във Византийския музей в Солун.
Това, което Борисов обаче не споменава, е че от българска страна също има застъпници на позицията за размяна - и то на най-високо ниво.
Дипломацията на медалите
За сметка на колебанието на Борисов, срещата "на четири очи" на Росен Плевнелиев с Вселенския патриарх беше категорично потвърдена и вписана като част от програмата на президента.
Липсваше обаче един ключов допълнителен детайл.
Планираното връчване на орден "Стара планина" първа степен беше премълчано в оригиналното съобщение на БПЦ. Все пак Синодът първи разкри информацията за награждаването (на 6 ноември), а президентството дори не публикува анонс за предстоящото събитие.
Идеята за награждаването на Вартоломей, разбира се, не е хрумнала на Росен Плевнелиев в последния момент. Подготовката е започнала много по-рано.
Председателят на БАН Стефан Воденичаров твърди, че инициативата е дошла лично от него (той има това право по Закона за ордените и медалите). По процедура връчването на държавни отличия за чужди граждани - какъвто е Вселенският патриарх - минава за съгласуване и с Министерството на външните работи.
Версията на президента Росен Плевнелиев се различава в нюансите с тази на Воденичаров.
"Връчването на ордена стана по предложение на МВнР и със съдействието на БАН", каза той, без да разкрива мотивите за присъждането на най-високото държавно отличие на Вселенския патриарх.
Не уточни и дали планираното награждаване е съгласувано с представители на Светия синод. Ако е съгласувано - кога е станало това, а ако не е - защо не се е случило?
Знае се, обаче, че плановете за намеса на президента в църковната дипломация предизвиква напрежение много преди пристигането на Вселенския патриарх в София.
Ордени на килограм
В началото на октомври 2015 г. група общественици, начело с журналистите Горан Благоев (БНТ) и Велислава Дърева, обявяват подписка за присъждането на орден "Стара планина" I степен на патриарх Неофит.
Формалният повод е предстоящият му 70-годишен юбилей, а истинската причина - спешен опит за недопускане на протоколно недоразумение, при което Вселенският патриарх ще се окаже с по-високи заслуги към България от... главата на Българската православна църква.
По спешност подписката влиза в Министерски съвет, който веднага прехвърля предложението по реда до Президентството. Българският патриарх Неофит получава наградата буквално дни преди визитата на Вартоломей. Едва ли ведомственият щурм беше най-подходящият начин за показване на почит към патриарха, но това е друга тема.
Именно Росен Плевнелиев е един от застъпниците на тезата за доброволна размяна на ценности между Гърция и България, така че мощите на Цар Самуил да се върнат у нас. Не друг, а неговият служебен премиер Марин Райков прави упорити опити в това отношение (впрочем, от края на 90-те години кариерата на Райков в МВнР е посветена на Македонския въпрос).
Въпреки всичко това, Плевнелиев не беше ни най-малко подготвен за поведението на госта си.
Докато получаваше ордена си, Вартоломей си позволи да постави ултимативни срокове за връщане на спорните реликви (без намек за взаимни отстъпки). Президентът дори не знаеше как да отговори на офанзивата. Вместо да бъде смекчено с адекватна институционална реакция - напрежението беше изпуснато от контрол и се превърна в медиен скандал.
Какъвто и да е бил оригиналният план на Президентството за разиграване на сценария "орден за Вселенския патриарх", той се разви по безумен начин, а отговорността за фиаското се стовари върху главата на Плевнелиев.
Заслуги ли? Какви заслуги?
Най-спорният въпрос за публиката се оказа дали Вселенският патриарх изобщо трябваше да получи най-високото държавно отличие, т.е. дали орден "Стара планина" не се използва за търговия на вторични политически цели.
Истината е, че Вартоломей има принос заради усилията му да се преодолее разколът на Българската православна църква. През 1998 г. той лично съдейства за провеждането на Всеправославно събрание в София. Тогава успява да доведе сериозно високо присъствие, което легитимира патриарх Максим като глава на БПЦ. Вартоломей дори заплашва да прекрати отношенията на православната църква с България, ако не престанат разправиите между двата синода.
Въпреки че църковните борби продължиха още няколко години, не може да се отрече, че намесата на Вартоломей повлия върху хода на събитията в критичен за църквата етап.
Факт е, обаче, че Вселенският патриарх води собствени битки за влияние, в които досега българската църква май се стараеше да не се меси.
Конфликтът на Цариградската патриаршия не е с България, а е с Русия.
На планирания за май 2016 г. Всеправославен събор, който Вартоломей свиква, би трябвало се обсъдят ключови въпроси за бъдещето на православието - включително, за старшинството на отделните църкви.
Вартоломей ще настоява за разширяване на правомощията си, така че да може да води преговори от името на цялата православна църква и за запазване на старшинството, при което Вселенската патриаршия е водеща.
Московската патриаршия предлага друго преразпределение - не по древност, а по численост. Ако тази линия бъде проведена, то руският патриарх Кирил ще получи власт да се разпорежда над всички 14 автокефални православни църкви, включително и българската.
А какво иска Българската патриаршия?
Ето, това е най-важният въпрос без отговор.
Българската православна църква е потвърдила, че ще участва на събора, дневният му ред е утвърден, но до този момент не е ясно каква позицията ще заеме Синодът.
Тази липса на присъствие тежеше на православната църква още при патриарх Максим, за съжаление - тя се усеща и днес. Мълчанието е единствената реакция спрямо външния дразнител.
Всевъзможни чужди интереси се намесват във въпросите на църквата: лични политически амбиции, купуване на индулгенции и неканонични титли от лица със съмнително минало, уреждане на всевъзможни властови отношения върху авторитета на патриарха.
Дори "добронамерената" подписка на 256 интелектуалци за връщане на петото място на Българската патриаршия в диптисите на православните църкви, удари с тежък откат по позицията на самата църква.
Ако има печеливш от скандала с Вартоломей в София, то това е руското (православно) лоби, което успя да вбие клин между София и Вселенския патриарх по линия на най-малкото съпротивление - възрожденският патос и неосъществените мечти за "България на три морета".
Иначе цялото принудено ухажване на Вартоломей у нас беше сцена от активно мероприятие, чиито автори показаха истинските си цели доста бързо. Изглежда, само Росен Плевнелиев не разбра, че го тикат по наклонената плоскост на ченгеджийски сценарий без изход.
Вместо това повлече назад и малкото останал институционален авторитет заради неумелите си опити да надскочи собственото си ниво на компетентност и да посредничи за решаването на проблем от висшия политически пилотаж.
