Минута мълчание

Ние всички сме увредени. Ние, хората, живели комунизма (ХЖК).

Соросоидите, комуноидите, почтените, непочтените, красивите и не дотам и всички, които си присвояват самостойно правото да говорят от името на едни, други или трети. Общото между всички нас - леви, десни, никакви и някакви, са деформациите, които имаме.

Годините на Онази власт преди 1989-а, в която израснахме, си взеха своето. Помните, нали, че всяка мисъл, различна от Партийно-правилната, се наказваше. Как? Може да се прочете в останалите неизгорени и неунищожени доноси до Шестаците на ДС.

Не само, че трябва да вярваш безпрекословно, но и не трябва да се съмняваш във вярата си.

Без да искаме - или искаме, не знам! -

въпроизведохме модела на насилниците си:

маниера да се говори менторски, като последна инстанция, заплашително, даже обидно към инакомислещия, и, разбира се,  задължително дебело подчертавайки собственото си величие. Сътвореното слово прилича на навирен в лицето ти назидателно размахан пръст - в случай че не си разбрал къде е поуката на историята.

Хората, насилени в детството си, стават също насилници.

Така назидаваше и Партията, която искаше да ни е "майка-кърмилница", чрез всичките си инструменти - верни човечета, президиуми, номенклатура, доносници и разни етикети с обидни -изми. Карайки ни да мразим някакъв "класов враг", когото дори не сме виждали.

В мозъците ни на мълчаливци се е отпечатал релефно точно този модел, вместо културата на истинския европейски дебат, където са важни аргументите и разумът е по-силен от унижаването на "противника". Където в преобладаващия брой случаи се изслушват и не се прекъсват, камо ли надвикват. За съжаление, всички ние,

отраснали под Стъкления похлупак,

сме, в по-голяма или по-малка степен, с атрофирано чувство на емпатия.

(Така беше изградена цялата среда, в която бяхме възпитани и израснахме - и ако някой е по-малко увреден от останалите, значи просто е случил на родители и учители.)

В едно свое интервю бащата на чешката "нежна революция" Вацлав Хавел споделя, че вижда шанс само във внуците на хората около 50-те, защото тяхното вече възрастно поколение все още е обременено от това, че е отгледано в сянката на комунизма. "Рано или късно ще дойде моментът, когато децата на тези деца ще започнат да навлизат в обществения живот и моята надежда е, че тогава общественият живот ще бъде напълно прочистен", казва той. Значи

трябва да чакаме децата си,

почти като Пенелопа, чакала своя Одисей да я избави от натрапниците.

А дотогава ще менторстваме, неограничавани от методите и пазителите на тоталитарната държава, въздаваме правосъдие, пускаме гилотината, подаваме ръка за целувка на всеки, който (ни) like-ва, насочваме царствения си гняв или заплашваме - от трона си във Фейсбук.

Всички ние, ХЖК, имаме високо мнение за себе си - и ниско, за не-мислещите като нас. Някои си позволяват да наричат "не-правите" "лайно", с куп определения пред съществително нарицателното. И това нито за миг не снижава самооценката им. Други царствено низвергват критиците си - просто са "висока топка", и претендират да са Лицето-на-нещо-си и говорител на по-добрата част от протеста.

Всъщност никой от нас няма нужда някой друг да го представлява - освен на избори, когато делегираме права на политическата организация и човека, когото избираме. И тъй като сме разумни същества, нямаме илюзии, че избраните от нас са съвършени и идеални - просто нашите възгледи за света, общественото устройство, данъците и управлението на публичните финанси, съдебната система съвпадат. Т.е. имаме съвпадения във визията си, а не в мразенето си.

Иначе

всички ние правим своите избори - всеки ден

За мен назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС не е грешка, а диагноза. И ако отляво и отдясно, пред мен и зад мен на протестите са хора, които мислят така, ще се радвам да повървим заедно. Не ме интересува какви проекти са печелили, къде работят, колко са умни, дали имат добре платена или ниско платена работа. И точно заради това не ме интересува кой върви в първите редици. Все някой трябва да е там, нали? Важното е да не мълчим - това е важното.

Искам си протеста от първите дни, ми каза вчера приятел. Ами какво пречи да го направим? Само отпуските. И да си припомним защо започнахме.

Но преди това, ако ни е останала капка самоирония, нека се самобичуваме с минута мълчание :)