Какво е общото между Венета Райкова и Георги Господинов? Абсурден въпрос, ще си кажете. И ще сбъркате. Защото водещата на "Папараци" и авторът на "Естествен роман" имат нещо общо. И двамата бяха отличени като "най-четени съвременни български писатели" в годишната класация на Столичната библиотека. Без майтап.
Георги Господинов попада в 4 от общо 5 годишни издания на гореспоменатата класация. За един от най-превежданите български автори след 1989 г. няма никаква изненада, че е избран от абонатите на библиотеката.
Но за водещата на "Папараци" това е дебют в "боксофиса". Бомбастичен дебют, така да се каже. Тя е единствената жена в тазгодишния Топ 5 на най-четените автори. Няма Здравка Евтимова, няма Теодора Димова, няма Елена Алексиева, няма Капка Касабова, няма Екатерина Йосифова. Столичната библиотека чете Венета Райкова и я чете в големи количества.
Райкова е и най-младата сред най-популярните писатели на годината. И за разлика от всички останали лауреати, тя е единствената, която е издала цели 5 (пет) авторски романа за по-малко от три години. Пече се и шестата й книга "Завист", дописвана в оскъдните свободни мигове от телевизионния трудоден - между разговор-изповед със Светлана Гущерова за първата й рожба и разкрития за новата сърдечна другарка на Ицо 100-те манекенки.
На практика, няма никакъв конфликт между двете й поприща. Главни действащи лица в литературните й дръзновения са същите "известни-щото-са-известни" бивши топманекенки в нещастен брак със строителни бизнесмени, плеймейтки, участнички във ВИП брадър, светски хроникьорки, секссимволи и водещи на телевизионни игри и фолк любимките на народа.
Нещо като трагедията на бедния богат човек. Но не по "Тютюн", а по "Пайнер".
Живият живот, за всички, които си го пожелаха, мултиплициран в четива еднотипно булевардни, но гарантиращи разтърсваща загуба на време между разбъркването на гювеча и пускането на прахосмукачката. "Скандал", "Вендета", "Триумфът на кучките" не са заглавия, а книжарският еквивалент на кликбейт.
Цяло чудо е, че Венета Райкова не е задминала по читателски интерес автора на "Сляпото Айше" (по лапсуса на Вежди Рашидов за "Сляпата Вайша"). Но това е "щото ореваха орталъка за него, а той дори "Оскар" нЕма" (пак по Рашидов).
Столичната библиотека не прави услуга на Райкова, като я титулова редом до Георги Господинов, Алек Попов и Захари Карабашлиев. И писачът на вицове в "Телеграф" знае, че е по-четен от най-силното журналистическо разследване на годината.
Това, което прави, е да обезцени символно таланта, дълбочината на посланията, богатството на езика, провокацията към размисъл за човешкото състояние, които могат да се намерят в техните книги. Обезценява мисията "да правиш капсули на нетрайното заради онзи, които има да идва".
Защото не всичко между две корици е литература, както казва преводачката Иглика Василева.
Да възпиташ вкус в масовата публика, явно става все по-трудно и неблагодарно занимание. Децата привикват от училище да презират книгите след сблъсъка с овехтелия канон. Системата не възнаграждава критичното мислене, а оценява възпроизвеждането на нечии чужди идеи. Интелектуалният елит е вечно зает с това да се мрази в червата си заради лични конфликти, а и май почти никой не забеляза, че този път нямаше победител в един от най-големите конкурси за български роман на годината.
Разбира се, не сме се събрали, за да цензурираме или горим книги.
Колкото повече се чете, толкова повече заяква имунитетът срещу халтурата.
А и "Никой не може да ми забрани да Ви обичам!", както беше проплакал нявга поетът (впрочем, идеално заглавие като за роман No.7, посветен на невъзможната любов между ляв бек от "В" Югозападна футболна група и хиалуроновата метреса на столичен олигарх).
Докато има търсене, ще има и предлагане - независимо дали продуктът е литература или тоалетна хартия. Проблемът е в абсурда да сравняваш литературата с меката трипластова ролка като взаимозаменяем инвентар - според поръчките и продадените наличности.
Понеже и "Хамлет" можеш да накъсаш и да закачиш на пирона. Обратното не се получава толкова лесно, но опитите продължават.