Вървял си през парка мъж и какво да види? Насреща му - двама самураи. Ходят бавно и се поклащат в пълно бойно снаряжение.
- Кои сте вие?, попитал учуден мъжът.
- Седемте самураи!, изръмжали воините.
- А защо сте само двама?
- Нема ора!, вдигнали рамене самураите.
Отишло-неотишло си Народното събрание и партиите вече са в треска - започнаха номинациите за нови народни представители. Ей го, септември чука на вратата, предизборната кампания идва и партиите трябва да са наясно кои ще са техните кандидати.
Кои ще са тези местни, свестни и известни личности, на които народът ще повярва и ще пусне гласа си за тях?
Ще са местни, ясно. Макар че се случва, заради разбъркването на местата, сред депутатите в даден избирателен район да се намърда някой никому непознат пришълец от друга област. Да ли ще са свестни и известни? А сега де! Тук идва голямото почесване в централите?
Защото изведнъж се оказва, че за тази работа "нема ора".
По принцип всички българи разбират от политика. Ама то е едно да псуваш над салатата и ракията вечер, а съвсем друго да нагазиш смело в мътната политическа вода.
След 25 години ходене по мъките, можем да заключим - честните, работливите, успелите, искрените, можещите - нямат място в българската политика. Затова в депутатските листи виждаме шарени росни китки от лица, за които понякога се чудим да се смеем ли, да плачем ли, че са там.
Попаднали един в път в списъка, пред кандидат депутатите се отваря страшният, но славен път на кампанията.
Задача номер едно за тях е да си купят по някой кат нови дрешки. Защото трябва да изглеждат представителни по време на обиколките си по села, градове и паланки. Повечето от тях не могат да говорят много свързано и са далеч от ораторското майсторство, та поне на вид да го докарат... Следващата задача е да забравят за семейства, развлечения, хобита и други подобни глезотии.
Партийната повеля гласи - денонощно до избирателите!
За целта пиарите стъкмяват строг график - кандидатите знаят по часове в кое читалище, пенсионерски клуб, детска градина, голямо предприятие, малка фирма, селски сбор, местен фестивал трябва да бъдат. Срещите преминават в дружеска атмосфера. Ето един примерен сценарий.
Зала на местно читалище в малко населено място е горе долу пълна - къде със симпатизанти, къде с опоненти. Обикновено последните са изтикани на по-задните редове. Кандидатите за депутати сядат на масата на сцената. Тя е покрита с червена плюшена покривка, има ваза с градински цветя.
Излиза областният (общински) лидер на партията и прочувствено се обръща към публиката. Разказва за битката, в която се впускат, за трудностите, които предстоят. Задължително - поне 15 минути отделя на яко плюене на политическите противници. Вади наяве всичките им кирливи ризи, прегрешения, далавери, за това как са докарали страната до дъното.
После следват обещанията.
Първо на едро - как страната ще се измъкне от кризата, как безработицата ще бъде сведена до нулата, как ще се разкрият работни места, ще дойдат на талази мощни чужди инвеститори. Как ще се оправи икономиката, здравеопазването, образованието, екологията, финансите.
После - малко конкретика. Как съответното населено място ще се развие. Ще му оправят улиците, ще му смъкнат данъците, ще бъде отворена например затворената му болница, ще бъде разкрит нов цех.
Публиката ръкопляска.
Дава се думата на кандидатите. Те предварително здраво са се потрудили да наизустят какво ще говорят. По-талантливите успяват да се представят без да се запъват. Другите промрънкват нещо, но накрая извисяват глас с "Победа! Победа!" и ситуацията е овладяна.
Тук обикновено идва конфузният момент, когато някой от залата иска да се изкаже.
Първо задължително се дава ред на поддръжниците на идеята. Те споделят развълнувани как точно тази партия е направила три реда нови плочки на десния тротоар до кметството, как благодарение на европроект в селото вече има нова детска площадка (за наличните три деца) и как самодейният колектив към читалището е завоювал почетна грамота на фолклорния фестивал в Горна Баня.
"А бе, и вие лъжете, бе!",
се разнася някъде отзад в залата и за миг общото вълнение и еуфория са на път да се счупят. Човекът, който е недоволен, иска да се изкаже. Започва отдалеч с речта си, но бързо е контриран от поддръжниците на партията и е принуден да напусне салона.
По време на предизборната кампания кандидатите влизат и в различни роли. В предприятия обличат работни облекла, обикалят в производствените халета и разговарят с работниците, опитват продукцията (ако са в сладкарски цех, например), носят подаръци на дечица в градини и ясли, яхват комбайни и трактори, ако има жътва, купуват си плодове и зеленчуци по пазарите, даряват книги на библиотеки, включват се в кросове и други спортни мероприятия.
Да-а-а... Интересно преминава предизборната кампания за хората в листите. За някои, уви, това си остават единствените минути слава, когато ги снимат за вестниците и ги дават по телевизора. Защото до парламента стигат много малко от тях.
Но пък като влязат!...
Тук преобразяването вече е пълно. Жените изведнъж сменят стайлинга. Семплите костюмчета и рокли-конфекция изчезват. На тяхно място се появяват маркови дрешки, променени фризури, изваяни с диети тела.
Мъжете не отстъпват в избора на костюми и вратовръзки. Но това не е най-важното. Те променят поведението си, походката си, мисленето си, самочувствието си. Мятайки се в депутатските коли, хапвайки депутатските кюфтета, размахвайки депутатските карти, като че в главите им се отключва някакъв неподозиран чип.
Кофти чип, за съжаление.
Повечето от народните избраници никога не се изказват от трибуната в парламента. Могат да станат известни само с някой гаф. Ако ги питат защо не са активни, отговарят, че работят в регионите си.
Какво точно, един Господ знае.
От всичките девет избраници в моя регион, хората познават двама-трима... Не познаваха и тези от предишния мандат. Известни са имената само на онези, които правеха най-големи далавери, колеха, и бесеха в областта, назначаваха и уволняваха.
Публична тайна е, че голяма част от депутатите купуват, в буквалния смисъл, местата си. Като спрат кранчето към партийната каса, ги отсвирват. Те се връщат на старите си работни места, а депутатството остава едно изречение в СV-то им.
Септември чука на вратата и предизборното театро е готово да отвори врати. За съжаление, пак с некадърни артисти.
Нема ора...
