Имало едно време... Така започва приказката за село Тъмраш в Родопите. В представите ми никнат каменни дувари и къщи, покрити с плочи, прорасли дървета и тишината на изоставено преди сто години село. Един ранен следобяд тръгваме да търсим селото и още в началото на пътя ни застига прахът и шумът на мотори.
Каква ли скорост трябва да развият, за да се превърнат в машина на времето и ... да се пренеса на същия път някъде към 1576 г. Тогава покрай мен ще вдигат прах многобройни стада овце, сурови планинци ще подбутват животните, чиновник ще брои джелепкешаните(1), а в ръцете му ще е първият писмен източник, в който се споменава селото.
Шумните моторджии отминават, прахта се сляга и аз съм отново на пътя, който първо минава през село Чурен, а след него е пътеката за Тъмраш. "Доскоро в някогашното село се отиваше само пеша и с коне, макар че е толкова близо до Пловдив. И тази изолираност в планината му придаваше особена окраска. Сега дотам може да се отиде и на колела, но го посещават само "трупчии" и от дъжд на вятър "туристи" с леки коли. А какви ненагледни места има Тъмраш!" - казва в книгата си за селото Ангел Вълчев, родом от съседното Лилково, издадена през 1973 г.
Разликата сега е, че "трупчиите" са с камиони и трактори, туристите не са малко, гледките са все така ненагледни, а изолацията не винаги е с приятна окраска. "Внимавайте! - предупреждават ни в Чурен - в гората е пълно с диви животни, срещат се и мечки." А, сега! Казвам си детското заклинание - "мечка страх, мен не страх" - и продължаваме. От часове вървим през гората, но село, дори изоставено, не виждаме. Ако имах машина на времето...
През 1633-34 г. селото се споменава в османски списък за джизие - данък, събиран от немюсюлмани, а в документи от 1872 г. Тъмраш е най-голямото селище на Рупчоската нахия (2) и наброява 300 къщи. Като сметнем по 7-8 души в къща, ето ти към 2500 население.
За сравнение в село Мугла тогава е имало 150 къщи, в Ягодина - 200. Местните управници са от рода Караходжоолу, а най-известен е Ахмед ага. Неговото име е свързано с противоречивите и странни истории за участието на тъмрашлии в потушаването на Априлското въстание в Перущица, но истината се губи сред гората. И тя, като дървото, има светла страна, има и такава в сянка.
Краят на Руско-турската война тегли чертата на османското иго, но започва упадакът на Тъмраш. "За едно-две денонощия паниката обхванала почти всички българо-мохамедани от Рупчос. Голяма част от тях побягнали заедно с отстъпващата армия. .... Тъмрашлии били едни от тези, които изпразнили цялото село за една нощ." (3) Останалите драсват клечката и си отмъщават за пожарищата в Перущица.
Тъмраш е в пламъци. Следват договори и договорки. Високите етажи на политиката разрязват българските земи на Княжество България и автономна Източна Румелия, но по високите върхове на планината Родопа животът продължава. Тъмрашлии и селата в Рупчос попадат на границата между интереси и безхаберие.
Забравени, "непредадените" села по коритото на река Въча създават свое си царство без султан и без цар. "Никой за нищо не ги търси и те никого не търсят. Орат и копаят, косят и вършеят, доят и крадат и никому нищо не дават." (4) През 1879 г. в т.н. "Самоволна помашка република" влизат около 19 села, управлявана от тричленен съвет, а начело е Ахмед ага от Тъмраш.
Минаваме край мрежата на ловното стопанство и счупените клони от пробягала сърна ме връщат отново в нашия век. След няколко часа път не се виждат останки, но чувам реката и ръмженето на натоварени с дърва камиони. Посреща ни кучешки лай и трима дървосекачи. Единият ни казва: "Да, тук е Тъмраш, столицата на Помашката република. Сега съм само аз тук. И съм си сам и цар и кмет, и пазач на ловното" - през смях обяснява той.
Село няма. Има само скрити сред дървета и мъх разрушени каменни основи на къщи. Времето е взело своето. През 1886 г. "Помашката република" изчезва с решение на Топханенската конференция, а селата от Рупчос с център Тъмраш преминават в пределите на Османската империя.
Над селото, в местността Комаров камък минава тънката граница между две държави, една земя и един народ. На същото място през есента на 1912 г. започва Балканската война, но свършва историята на Тъмраш. Селото е опожарено и изоставено завинаги.
И ние се прибираме. Пътеката ни върви край Тъмрашка река, покрай Доматената поляна и древния римски път, край разораните картофени ниви, чешмата на Бей бунар и скритите сред изсъхнали дървета надгробни камъни. За финал ни застигат отново облаците прах на моторджиите. Имало е едно време ... село Тъмраш.
1) Джелепкешаните са отбрани села, които събират овце и подсигуряват с месо султанския двор.
2) Рупчос - бивше име на област в Западните Родопи; нахия - административна единица в Османската империя, община
3) "Тъмраш" - Ангел Вълчев, София 1973, изд. Отечествен фронт http://www.promacedonia.org/bdobr/av/index.htm
4) Пак там.
