"Партито умря!," гръмко обяви New York Times преди дни в доста четена и широко дискутирана статия.
Флагманът на американската преса не разчита само на серия анекдоти от млади и не толкова млади събеседници, които посочват, че последното им парти е било миналогодишният Хелуин или Коледа. Данните на статистиката наистина показват, че нещо се случва - домашните купони и бохемските разпивки вече са на изчезване.
За десетгодишния период между 2003 и 2013 г. времето, което 15-24-годишните отделят за забавления по време на уикенда, е рязко спаднало. Това показват данните на Службата за трудова статистика, която изследва навиците и работното битие на американците по поръчка на Министерството на труда в САЩ.
Най-младите хора, уж очаквано най-активните купонджии, отделят едва 9 минути средно дневно за партита - в сравнение с 15-те минути отпреди десетилетие.
Въпреки че става въпрос за статистическа величина (т.е. едни могат да пируват много, а други никак, но се изчислява средното число от всички) това пак е стряскащо малко.
Според друго изследване на Калифорнийския университет през миналата година цели 41.3% от дванайсетокласниците признават, че не са ходили на нито един купон. За сравнение през 1987 г. групата на социално неактивните в били едва 11,6%.
Дори легендарната нюйоркска литературна сцена не е същата, откакто през 2003 г. почина Джордж Плимптън, издателят на Thе Paris Review и най-известен домакин на партита. Горе-долу по това време започнаха да изчезват бурните купони около премиерите на нови книги; сега те са заменени с тихи четения или чисто PR-акции.
Всъщност празнуването и постепеното отмиране на неговата колективна и бурна форма (карнавали, улични процесии, панаири и т.н.) отдавна занимава културолози и социолози. Дори някои публикуваха обемисти изследвания по темата, твърдейки че ограничаването на масовото празнуване е един от видимите белези на модерността.
Отмирането на общоселските сватби и градски панаири е едно. Но трябва ли да се притесняваме, че все по-малко млади хора се социализират и разпускат бурно, така както родителите им са правели навремето?
Икономиката е една от причините за залеза на домашните купони и това е достатъчно разбираемо, казва New York Times.
Много от младите хора, търсещи прекспективна работа из големите градове, се сблъскват с проблема, че трябва да плащат все по-високи наеми за все по-малки квартири. А без терени няма как и да процъфтяват домашните купони.
"Вече няма висока концентрация на млади хора в сравнително евтини, но централни квартали както беше случая с Грийнуич Вилидж през шейсетте години и Ийст Вилидж през деветдесетте години на 20 век в Ню Йорк сити," констатира изданието.
Другата причина, отново без изненади, е интернет и разцвета на социалните мрежи, заедно с произтичащите от тях многобройни възможности за онлайн забавления и взаимоотношения.
Ако преди години, например, един от най-сигурните начини да срещнете партньор бе да обикаляте партита, то сега и сайтовете за запознанства вършат работа.
Също така не е нужно да сте физически на едно място с приятелите си, за да играете видео игри. Да не споменаваме, че изобилието на множество и отлични сериали се явява доста примамлива алтернатива предпарти с неясни субекти, изискващо сменянето на два автобуса в студена февруарска вечер, да кажем.
Двете тенденции - променящата се икономическа база и трансформацията на комуникацията, подкопават още по-дълбоко традиционно бохемското съществуване на писатели, артисти и художници.
Пазарните изследвания показват, че в последните години издателският бизнес вече се е стабилизирал в глобален мащаб и хората дори започват да се връщат към четенето на класическите хартиени книги. Въпреки това никой не очаква да се върнат пищните партита за публикуването на един или друг роман.
Проблемът е, че въпросните купони бяхa и начин за създаване на връзки, познанства и лично промотиране, но всичките тези дейности в днешно време могат да стават и по Facebook, по онлайн форуми и чрез блогове.
Вярно, че не е същото, никак даже. Но пък новата комуникация струва в пъти по-малко. От една страна организаторите пестят разходи, от друга - писателите (и тези, които се опитват да пишат) изразходват по-малко време, енергия и усилия, за да бъдат поканени във "вътрешния кръг".
Когато по-богати индустрии като музикалната и филмовата, например, изсипят значителни средства за партита, те очакват директна възвращаемост в постове в Twitter, Instagram, Facebook и т.н.
Купонът вече няма за цел да отбележи нечии успехи, а е чисто PR-събитие. Съответно отбраният лист поканени също внимават как се представят, с кого пият и как се разкършват. Вместо на купон - де факто те са отново на работа.
Коя звезда би се отпуснала да празнува спонтанно, когато може да бъде снимана да се кълчи на дансинга като спънат седмокласник, след което ще обиколи интернет за секунди и ще бъде коментирана с години?
Един от подходите към този проблем е примирението: просто да вдигнем ръце и да си кажем, че светът става все по-асоциален и това не вещае нищо добро.
Другият е да си дадем сметка, че поне от Ренесанса насам върви много бавен, но прогресивен процес на изчезване на публичните форми на празнуване.
Преди няколко години известната американска писателка Барбара Еренрайх дори посвети цяла книга на темата - Dancing in the Streets: A History of Collective Joy ("Танцуване на улицата: История на колективната радост"). В нея тя обобщи изследвания на ред историци, антрополози и дори психолози защо и как разцветът на индивидуализма води бавн изчезване на бурното колективно празнуване.
Логиката е следната: пробуждането на вътрешния "аз", случил се в Европа по време на Ренесанса, води и до желание за ограничване от околния свят, предпазливост и саморефлексия как изглеждаш в очите на другите.
Ако в Средновековието обичайните форми за разпускане са били масови, шумни и необуздани празнувания като карнавали, панаири и религиозни процесии, то някъде между шестнайсти и седемнайсти век хората започват да предпочитат по-укротени удоволствия като театъра, операта и баловете.
Индивидуализмът е в основата на научния прогрес и настоящото ни икономическо благоденствие. Обратната страна на личната автономия е, че губим част от способността, а и желанието, да празнуваме без задръжки и в името на самото празнуване.
Така погледната в широк исторически контекст, днешната тенденция престава да бъде чак толкова плашеща.
Сами по себе си технологиите не ни изолират от света и не ни превръщат в самотници - те просто дават други възможности за забавления и общуване с другите. Може би в някои случаи дори могат да ни помогнат да бъдем по-взискателни към заниманията, с които запълваме времето си.
Когато имаме алтернативи, защо да се мъчим с присъствие по купони, където никой не ни е интересен? Трябва ли да се натискаме и да обикаляме партита с неясната надежда, че евентуално можем да завържем професионални връзки и познанства, след като един разговор в Twitter също може да пропука леда?
И нека сме честни - я си помислете: на колко от купоните в Студентски град с евтина водка, тъпа музика и още по-досадни колеги от УНСС ви се ще да не бяхте ходили?
