Цели 23 години близките на жертвите от "Хилзбъро" се бориха и им се казваше да оставят нещата както са и да продължат напред. През тези 23 години те изтърпяха лъжите за деня, в който техните любими хора загинаха. През тези 23 години обвиненията за прикритото престъпление бяха отхвърляни от онези, които знаеха толкова малко. Най-накрая истината се появи на бял свят.
Семействата на всички 96 загинали, премазани на стадион „Хилзбъро" в Шефилд на 15 април 1989 г. получиха това, за което така дълго копнееха в сряда сутринта, следейки резултатите на двугодишното разследване на Независимата комисия за „Хилзбъро".
Хората, заели се със задачата да съставят доклада, са издирили повече от 400 000 страници от неотваряни преди документи от 80 различни организации, съществували в деня на трагедията. За първи път не им е било отказан достъп до нищо.
И в крайна сметка, истината която най-после бе разкрита, се оказа ужасно тежка: напълно бе разобличен коварният процес, целящ да обвини жертвите - мъже, жени и деца, за собствената им смърт.
Добре известно е, че всичко това започна веднага след трагедията, когато полицейският шеф Дейвид Дъкенфийлд твърдеше настойчиво, че входът, през който публиката е влязла, е бил щурмуван от тълпата, а не, както по-късно се разбра, че вратата е отворена по негово нареждане.
Докладът от сряда представи потресаващи разкрития, че това е само върхът на айсберга. Полицаите, намирали се на стадиона в деня на инцидента, са говорили за „животинско поведение" на „пияни мародери" при гибелта на 96-имата. Кампанията с обвинителен тон по адрес на мъртвите стартира.
Не става дума просто за коравосърдечно неуважение към загиналите, ами за част от по-голям сценарий, целящ да се прехвърли вината - маневра, която бе успешна до скоро. Кампанията набра допълнителна скорост с подаването на грешна информация към депутата от Консервативната партия Ървин Патник, който вместо да провери дали тези фалшиви обвинения са истина, ги сподели с вестник „The Sun".
В последвалата статия, наречена „Истината", на главната страница на таблоида се твърдеше, че феновете са уринирали върху телата на мъртвите и са пребърквали джобовете им. Тези обвинения, които е трудно да бъдат отречени, при липса на свидетели, циментирането на мита, който борещите се за справедливост за трагедията от „Хилзбъро" толкова мъчно разчупиха.
И докато лъжите се разпространяваха, телата на загиналите бяха тествани за алкохол. И ако резултатите са били незначителни и не са пасвали на историята, полицаите са се заемали със задачата да издирят криминално досие на дадения човек.
Ако властите не могат да докажат, че пиянството или хулигански действия са причинило бедствието, то тогава вината не може да е никъде другаде освен у самите тях, а именно това е отчайващата истина, която те толкова желаха да избегнат.
Семействата най-вероятно са очаквали, че ще получат възможност да изразят недоволството си от действията на компетентите органи, докато е вървяло разледването, но остават измамени. Д-р Стефан Попър взима решение да наложи краен срок за всички доказателства в 15:15 ч. (на грешната основа, че всички жертви са били пострадали от неизлечими травми дотогава), отнемайки правото на семействата на истинско разследване на неадекватната реакция на институциите.
Докладът доказа, че 41 от 96-имата загинали „потенциално са можели да оцелеят" след крайния час, поствен от Д-р Попър и 31 от жертвите са имали сърдечни и белодробни функции след 15:15. Това, че данни за повече от половината загинали са били отхвърлени като незначителни в първоначалното разледване, е истина, която бе скрита за повече от 20 години.
Ужасяващо е, че дори това измамно разследване първоначално е било считано за „ненужно" от същия човек. Д-р Попър казва, че причината за смъртта на всички загинали е вече добре известна, очевидно игнорирайки факта, че липсата на разследване би била незаконна.
Доказателствата, осигурени от полицията, са отново под внимателно разследване заради разкритието на едно от семействата, което дълго е било оставяно без разглеждане - че 116 „негативни коментари" са били премахнати от докладите направени от полицията в онзи ден.
Част от тях не са посочили тежки нарушения, но по-скоро са почертали липсата на планиране на спасителните действия и на достатъчно старание от страна от полицията, което без съмнение е водещата причина за трагедията.
Всички тези фактори, събрани накуп, могат да заблудят обществото за случилото се, но за жалост на отговорните за случилото се, свидетелите не могат да бъдат заблудени. Или заглушени.
Фактът, че отне 23 години да се стигне до тези разкрития, е историческо падение за историята на британската правна система, провал за справедливостта, заради което премиерът Дейвид Камерън намекна, че министърът на правосъдието ще вземе необходимите мерки с поредица от нови разследвания.
Няма как да се зарадваме след разкритието на тези ужасяващи истини.
Но последвалите закъснели извинения, очакваните компенсации към семействата на загинилите и възможността 23 години по-късно паметта на 96-имата да бъде изчистена, все пак доставят трошичка утеха.
