Един от сигурните белези за изостаналост на едно общество е отсъствието на самоирония. Умението да се надсмееш над себе си е важно цивилизационно постижение, което често пропускаме покрай разговорите за отчайващото състояние на политиката, енергетиката, икономиката, инфраструктурата и други материални измерения на общото ни съществуване тук в България.
В публичното говорене бедността почти винаги има битов и предметен характер. Дефицитът на пари е видян, опакован и продаван като централен проблем на страната. Създава се усещането, че единственият български недостатък е кешов.
"Ти само ми дай кинти и ще видиш..." е добре познатото заклинание на всеки клетник, останал извън борда на успеха. Дебатът за прогреса на България е гадно изместен в посока на стерилни статистики и празни проценти.
Проблемът обаче е културен. Нашата неоспорима изостаналост е пряко свързана с колективния отказ от самоирония. Нека си го кажем по-профански -
българите носим на алкохол, на бой, на лъжи и унижение, но не и на шега
Това не са някакви снизходителни стереотипи и генерализации, а обективна реалност. Хуморът по тези земи е прекалено примитивен - поднася се обилно, понася се трудно.
Смехът е гръмовен и продължителен когато е насочен към друг, но се задавя някъде в гърлото ако трябва да извърви обратния път. Не сме сухарска нация без усещане за смешното, но това чувство е крайно сбъркано. Шегата тук се ползва за нападение и като санкция, разкривайки дълбоки комплекси. Масово употребявани рефрени от типа на "само не се ебавай с мен" и "най-мразя да ме правят на глупак" огласят атавистичния страх на българина от излагация.
"Да стане за смях" е ужасът на ограничения интелект, кошмарът на малкия човек, който се е взел толкова насериозно, че самата мисъл как някой ще подкопае надуваемото му его го вцепенява и изпълва с гняв. Жалкото пост-тоталитарно робуване на изфабрикувани авторитети си казва думата. Основният аргумент за защита от хумористични стрели се съдържа във високо концептуалното себеутвърждващо заклинание: "Ти знаеш ли кой съм аз, бе". Да, знаем много добре - ти си малкият човек, който не носи на шега.
Ти си този интелектуално предизвикан досадник с хипертрофирали претенции и фалирали основания. Ти си отрицанието на готиния хумор, агентът на ретроградното, йерархично мислене и се намираш във всеки от нас.
Време е да премахнем културната спънка на срама от самоиронията
Умението да се шегуваме със себе си ще ни направи по-качествени човешки същества. И по-забавни. Изкореняването на вредния модел трябва да започне там, където първо се заражда - в семейството и в училище.
Абсолютният и неоспорим авторитет на родителя е остаряла възпитателна конструкция и не върши работа. Още по-вредна за развитието е стандартната структура на една детска или тийнейджърска компания - един или повече изявени лидери, които не подлежат на присмиване, няколко конформиста от "златната среда" и на дъното е така наречената "човешка боксова круша" - това е слабакът, върху когото мнозинството си избива комплексите. Почти всяка група си има по един такъв клетник.
Отблъскващото социално съотношение често се запазва много след навършване на пълнолетие и произвежда интелектуално и морално осакатени хора. Нищо чудно, че толкова много народ не е в състояние да борави с полезен комуникационен инструмент като самоиронията.
По инерция хуморът се използва за оръжие срещу другите, така както е било в онова брутално бойно поле наречено детство. За изостаналите общества и култури подигравката със себе се приема за слабост. "Какво ми каза току-що, ти ли бе, на мене ли бе...", познати автоматични реакции в ситуации, които редовно завършват с изблик на насилие.
А автохуморът е ефикасен механизъм за деескалация на конфликти
и спомага за спадане на напрежението. Мнозина ще кажат, че самоиронията всъщност е силна наша черта, посочвайки общото признание за незавидното ни състояние. Ще дадат примери като този с приказката за казана и самопрецакващите се българи. Но това е по-скоро израз на дистанцирано недоволство и класическо оплакване от някакво абстрактно "ние", което по-скоро се схваща като "те".
Хора, които открито и конкретно се шегуват със себе си трудно се намират по нашите земи. Да вземем политическите и финансови елити на България - колкото повече се взимат насериозно, толкова повече ни изкушават да им се смеем. Те също се смеят един на друг, но никога на себе си.
Дори в артистичните среди, където чувството за самоирония би трябвало да е особено развито и дори на почит, си имаме работа предимно със самовлюбени хора, винаги готови за агресивни атаки срещу онези, осмелили се да оспорят плътните им като захарен памук авторитети.
Чували ли сте например, български режисьор да признае, че е заснел боклук. Или не е бил разбран или е нямал достатъчно бюджет да им покаже на ония там как се прави кино. "Първият ми филм беше толкова лош, че в седем щата замениха смъртното наказание с него", казва Уди Алън, докато тук "творци" пишат токсични отворени писма до малцината критици, изказали негативно мнение за "произведенията" им.
А колко хубаво щеше да бъде ако обитавахме страна, в която населението прегръща себешегуването. Представете си една България, където Веселин Маринов съобщава, че е хвърлил много пот по последния си албум, намигвайки двусмислено.
Да си пофантазираме ли за паралелна реалност, в която Бойко Борисов дълбае тикви на хепънинг за Хелоуин, Пеевски обяснява, че заради протестите срещу него е отслабнал с 15 килограма, а Станишев организира прожекция на "Титаник" по време на юлския пленум на БСП.
Няма как да стане. Най-малкото защото никой нормален не би включил споменатите хора в позитивна фантазия, въпреки, че току-що го направих. Нека приемем своите грандиозни ограничения с лице, разтеглено в усмивка. В една огромна, безразлична Вселена, от която скоро (в космологичен план) ще изчезнем без да оставим никакви следи, просто не е сериозно да се взимаме на сериозно.
