Под погледа на дипломати от турското посолство и представители на арменската общност в България, Народното събрание осъди с половинчата декларация „масовото изтребление" на арменците в Османската империя, вместо да определи събитията като „геноцид" - термин, който в последните дни използваха папа Франциск, руският лидер Владимир Путин и германският президент Йоахим Гаук.
Според Бойко Борисов в речника на българския език няма „геноцид", но има „масово изтребление".
Ако има сила на думите, то редакцията на декларацията и 3-часовият дебат в пленарната зала показват безсилието на политиците.
Българският парламент подхвана темата по предложение на „Атака" - една от малкото последователни идеи, които партията на Волен Сидеров преследва, откакто има представителство в законодателния орган. Вместо смирение и опит за осмисляне на историята обаче, депутатите се отдадоха на обикновено политиканстване, прекъсвано от почивка за спешни кулоарни совалки.
Лидерът на ДПС Лютви Местан на два пъти изведе хората си от пленарната зала - при гласуването на едноминутно мълчание и при удължаването на работното време на НС, защото там се извършвал „исторически деструктивизъм" в ущърб на днешните отношения с Турция. Според Борисов пък турците много помогнали на България за износа на месо, с което нещата съвсем се оплетоха.
Декларацията прилича на извинението на Сергей Станишев за Възродителния процес, на закъснялата позиция за Украйна, а за „Визия 2020" и „заплахата Русия" дори не е нужно да споменаваме.
В крайна сметка лидерът на Координационния съвет на арменците в България Вартануш Топакбашян заподозря, че Турция е оказа натиск върху Народното събрание заради по-мекия тон на документа.
Днес се навършват 100 години от жестоките кланета, извършени срещу етнически арменци в Османската империя по време на Първата световна война.
Според историците броят на жертвите варира между 600 000 и 1.5 милиона души, а Ереван приема датата 24 април 1915 г. като начална на кървавите събития - принудително разселване, конвои с гладуващи пленници, лагери на смъртта в днешните сирийски пустини.
100 години по-късно арменският геноцид съществува само в някои държави, а темата е крайно политизирана.
Над 30 държави са признали геноцида - последната е Австрия, а следващата най-вероятно е Германия. Макар че Берлин подлежи на същите обвинения като Анкара заради кланетата в Намибия от началото на миналия век. Президентът Йоахим Гаук откровено използва думата „геноцид" в обръщение преди това, въпреки изтъкваните от анализаторите контрафактори - търговията с Турция и турската диаспора в Германия.
„В този случай, ние, германците, трябва да признаем нашата споделена отговорност, а може би и съучастие в геноцида над арменците", каза Гаук, намек към факта, че по време на Първата световна война тогавашната Османска империя е съюзник на Германия.
САЩ, която има военни бази в Турция и оттам провежда въздушната операция срещу „Ислямска държава", и Израел се въздържат от категорична позиция. Президентът Барак Обама дипломатично определи събитията като „едно от най-големите зверства на 20 век", макар че като сенатор през 2008 г. обещаваше да признае геноцида, ако бъде избран за държавен глава на САЩ.
Франция е сред най-активните застъпници на признаването на арменския геноцид и криминализира отричането му. Преди три години имаше предложение събитията да намерят място в учебниците по история. Днес Париж също призова Анкара да използва по-силни думи, визирайки официалното извинение преди две години на президента- тогава премиер, Реджеп Ердоган към арменския народ, без думата „геноцид" и препоръка към Ереван да не политизира миналото.
Анкара отрича геноцида, защото не е имало нареждане за систематично прочистване на християнското арменско население, което в разгара на Първата световна война е смятано за възможен аванпост за руско нападение.
Докато за Армения трагедията е част от националното самосъзнание, Турция ревниво пази „чистотата" на своята история и продължава да говори за „масови кланета", 500 000 жертви, както и много загинали турски граждани заедно с арменците.
Официалните съболезнования и извинения не са достатъчни, а през годините редица световноизвестни турски творци са признавали геноцида, като носителя на Нобелова награда за литература Орхан Памук и известния германския режисьор Фатих Акин, чийто последен филм "Раната" разказва историята на едно разпръстано от войната арменско семейство.
