На 21 декември 2001 г. вечерта, заедно с още десетки други обезумели родители, се щурах в предверието на "Пирогов", след като бях минала през шокова зала, за да видя шестте детски трупа там (седмият беше в Първа градска), и да се уверя, че дъщеря ми не е никое от тези деца, загинали в дискотека "Индиго".
В реанимацията на "Пирогов" обаче караха с линейки други пострадали, полузадушени деца, смачкани от други деца при отварянето на вратите на дискотеката. "Милчева, кво правиш тук, отразяваш ли? Ма нали не ти е ресор здравеопазването и МВР?" Това ме питат колеги, които нахлуват с камери, касетофони, тефтери...
Този път съм от другата страна. Зарязах дежурството си в "Труд", синът ми беше вкъщи, за да чака обаждания, а аз хукнах, защото сутринта дъщеря ми беше споменала, че тайфата им ще ходи в "Индиго". А там вече имаше смърт.
И изведнъж вратите се отвориха и влезе главният секретар на МВР, тогава още не генерал, Бойко Борисов. Беше притеснен - това не бяха "неговите води", отбягна камерите (даде изявление по-късно) и отиде да си говори с лекарите.
Лекарите, което си е редно, не разрешаваха родители да се качат горе, за да видят дали пострадалите, които карат с линейки, са "техните". Но няма по-лошо от неизвестността. Отидох при Борисов и в напълно несвястно състояние казах: Г-н Борисов, нека ни пуснат горе, да видим децата, разрешете го!
Помня, че една колежка се опита да ме "извини", казвайки: "Тя е журналистка!" Не знам какво си е мислил Борисов тогава, не знам и дали го помни, но отиде, поговори малко с лекарите, после дойде и обясни, че нека, които искат, да се качим, стига да пазим ред и да не пречим на работата на медиците. Макар че пречихме. Качихме се, върволица от хора през носилки с деца, деца на легла, лекари и сестри, внасяйки хаос, някои плачеха...
Както и да е. За мен и дъщеря ми този случай приключи щастливо. Тя просто е била в друга дискотека. Сетих се за всичко това, докато пишех онзи ден "Поне един път да млъкнат". Десет години във властта изличиха онова притеснено изражение на лицето на Борисов, съчувствието, състраданието, които показа тогава. Бяха си съвсем истински.
И сега виждаме онова, което ни показаха телевизиите - "загрижен" за... наградата на кучето, открило трупа на Мирослава, и назиданието на кого да се извинят родителите. На МВР, разбира се, любимото министерство на министър-председателя.
През декември 2001 г. бяха минали някакви си 4 месеца откакто доскорошният бодигард на Симеон Сакскобургготски беше станал главен секретар на МВР, тепърва му предстояха акциите, шапката, дългото черно манто, "влюбването" на хората в него... През януари 2012 г. той вече е "печен", зад гърба му са няколко избора, печелени във възходящ ред от 2007-а насам. Какво му остава - да стане президент.
Колко човешко искаме да притежават политиците ни? Колкото и да е. Поне да им личи. Дали причината е фактът, че светът се ръководи от политици, не от състрадатели - и всичко е подчинено на техните си политически цели.
Човещината започва да получава пиарска трактовка. Пример: клиповете и кампанията за децата на загиналите полицейски служители. Чиято крайна цел е имиджът на МВР и управляващите го. Децата-сираци в премиерския кабинет навръх Нова година. Детските лица умиляват всеки, нали? Мъртвите са контингент на погребалните фирми. Кучетата - те да са живи.
По-страшното от липсата на извинение от страна на Борисов и Цветанов, (дошло впоследствие поради реакцията, която не предугадиха във властовата си безпаметност), е фактът, че липсваше състрадание. Съчувствието, което се ражда във всеки нормален човек поради най-голямата човешка трагедия - да надживееш детето си.
И нимбът, светещ около Борисов, се посмали. Здрач.
Дотук Борисов печелеше сърцата, (не умовете), с това, че не се държеше като всички останали политици, с които бяхме привикнали. (Макар че политиците могат да бъдат естествени и без просташки привкус - Чирчил например.)
Естествен, натурален, неподправен - на фона на останалите калъфи. Незабравими ще останат разказите му за филиите със свинска мас, прасето и зайците, за които се е грижел, как са го шляпали и как е ритал топка, как любимото му занимание е да люпи семки на футболен мач и пр.
И изведнъж, като гръм от ясно небе, се случи нещо, което ни кара да се запитаме има ли сърце премиерът. Или това с човека от народа просто го е играел.
Вече всички знаем за майтапите на г-н Борисов, за гнева му, за смеха му. Нека един път видим и сълзите му. Ама човешките. (Иначе става и с капки за разширяване на зениците...)
