В сряда Лудогорец за пореден път изигра силен европейски мач. Този отбор сякаш е създаден за тази сцена, но не толкова като футболни достойнства, колкото психически. Защото, съгласете се, масовите ранни отпадания от турнирите на родните „грандове" от тотално анонимни отбори са в повечето случаи продиктувани не толкова от липсата на футболни възможности, колкото на самочувствие.
Щом Лудогорец може да играе като равен с равен на Анфийлд срещу Ливърпул и да изпоти здраво Ел Галактико, а в същото време не води с 20 точки в българското първенство, значи космическата разлика в качеството между Запада и Изтока, за която винаги говорим, не е толкова потресаващо голяма. Дори на мен ми е малко трудно да си вярвам, формулирайки тази теза, но всъщност въобще няма нужда който и да е журналист да се изказва „компетентно", когато всичко е казано и показано на терена.
Нещо друго обаче ми направи ужасно впечатление... за пореден път. Липсата на самочувствие при нас, българите, не е само на терена. То е и в работата, на улицата и въобще навсякъде. Смърдим на комплексарщина. Самооценката ни е толкова жалка, че е нелепо да искаме от някой друг да ни уважава. И всички тези ужасяващи мои заключения отново „блеснаха" през отиващата си седмица.
Но преди това - нека направим едно леко, географско отклонение. На континента Европа има 50 независими и 6 частично признати държави. По население Русия води класацията със 143 милиона при последното преброяване. Следват Германия, Турция, Франция и Великобритания. Колкото и шокиращо да звучи, България е на 23 място в този дълъг списък. Още по-напред в класацията е малката ни и неизвестна държава, що се отнася до териториалното разпределение. България е на 17 място. Моля, преди следващия път, когато обяснявате на холандец, португалец или норвежец колко сме малки, незначителни и незабележими, припомнете си тази проста статистика и се засрамете.
Стига толкова география, да се върнем на футбола и в частност пристигането на Реал Мадрид в София. Не зная колко от хората в делегацията бяха запознати къде точно идват, но за тези няколко дни престой със сигурност се постарахме да ги убедим, че се намират в някаква племенна територия, земя на нееволюирали индианци или просто - комплексари.
Интересно ми е да разбера - колко пъти ръководството на клуба се среща с президента на държавата, когато Реал играе мачовете си в евротурнирите? Колко пъти министри търчат да си щракат селфита с Роналдо и компания? Едно е да изпитваш респект и да демонстрираш уважение към шампиона на Европа, съвсем друго е да показваш липса на тотално себеуважение и да се държиш сякаш току що си паднал от клона.
Но станахме свидетели на други интересни моменти. Националният стадион изглеждаше някак странно. Пълен, но бездушен. Не беше тих, но нямаше и дух. Едно неопределено жужене, напомнящо малко на вувузелите в Южна Африка, но доста по-скромно и неангажиращо. Ясно е, че в България има много привърженици на Реал Мадрид и Ливърпул и в това няма нищо лошо. Също така е ясно, че голяма част от хората на трибуните си купиха пакетни билети по 200 лева именно, за да гледат двата гранда. Но да дадеш толкова пари и след това да викаш цял мач „Меси, Меси" срещу Кристияно Роналдо, е тъпо. И отново, комплексарско.
Лудогорец е аномалия в България, но не с извънземния футбол, който играе. Това е един отбор, в който фигурират хора със самоуважение и самочувствие и затова нещата се получават и на терена. Когато имаш топки да я пуснеш между краката на Роналдо или Бейл, но и да кажеш, че няма да коментираш очевидно провокативното и жалко съдийство, което те е лишило от равен, а защо не и от победа срещу Реал Мадрид, значи мястото ти наистина е в Европа. Дали е, защото в отбора играят предимно чужденци - не зная. Но е факт, че никой не страхува момчетата на Дерменджиев.
А ние, останалите, можем да продължаваме да се кълчим в удобните „малки, незначителни и незабележими" дрехи на комплексарщината си и да спрем да се питаме защо на Запад ни гледат като идващи от 18 век.
